Поставих тихо жезъла в ъгъла до вратата и извадих официалната си карта на полицейски консултант, на която личеше снимката ми, и я отворих така, че да се вижда ясно на фона на шлифера. Прикрих, доколкото можах, старата ми окаяна тениска и се надявах, че той ще е твърде развълнуван и нервен, за да забележи, че съм обут с анцуг и каубойски ботуши.
С ръце в джобовете, побутнах леко с ботуша вратата, за да я затворя и в мига, в който тя щракна, казах:
— И така, връщате се на местопрестъплението. Знаех си, че ще ви хвана само ако почакам малко.
При други обстоятелства реакцията му щеше да ме накара да се превивам от смях. Той се сепна, удари си главата в ръба на леглото, извика, дръпна се назад и се обърна да ме види. За малко щеше да скочи върху леглото от изненада. Промених си мнението за външния му вид — устните му бяха прекалено стиснати, а очите твърде малки и разположени съвсем близо, което му придаваше напрегнат, хищнически вид на пор.
Присвих очи и се приближих към него с бавни крачки.
— Не можахте да се стърпите, нали?
— Не — каза той. — О, боже, нищо не разбирате. Аз съм фотограф. Виждате ли? — бръкна в чантата си и извади фотоапарат. — Правя снимки за вестниците. Затова съм тук, за да огледам по-добре.
— Стига — прекъснах го аз. — И двамата знаем, че не сте тук, за да правите снимки. А да потърсите ето това. — Извадих кутийката от джоба си, вдигнах я високо и му я показах.
Бръщолевенето му спря и той се закова на място, вторачен в мен и в кутийката. Облиза устни и се опита да каже нещо.
— Кой сте вие? — прекъснах го аз.
Говорех строго и заповедно. Опитах се да си представя как би звучала Мърфи, все едно бях при нея в управлението и тя ми задаваше въпроси.
— Уайз. Дони Уайз — преглътна той и ме погледна. — Загазил ли съм?
Присвих очи и се засмях подигравателно.
— Ще видим. Имате ли документ за самоличност?
— Да, разбира се.
— Покажете го — хвърлих му аз един поглед и добавих: — Бавно.
Той се опули и започна да рови подчертано бавно в задния си джоб. Извади с една ръка портфейл и го отвори на шофьорската книжка. Пристъпих напред, взех я и я разгледах. Името и снимката съвпадаха с това, което ми бе казал.
— Добре, господин Уайз — започнах аз, — в момента тече разследване. Ако вие ни сътрудничите, мисля, че…
Видях, че се е втренчил в името върху картата ми, и млъкнах. Той грабна обратно портфейла си и каза с обвинителен тон:
— Вие не сте полицай.
Вдигнах арогантно глава.
— Добре. Може и да не съм. Но работя за полицията. И разполагам с вашия филм.
Той изруга и започна да прибира фотоапарата в чантата, очевидно с намерение да си тръгне.
— Не. Нищо не притежавате. Няма нищо, което да ме свързва с това тук. Тръгвам си.
Наблюдавах го, докато се промъква край мен към вратата.
— Не бързайте толкова, господин Уайз. Ние с вас има за какво да си поговорим. Като например за изгубена филмова кутийка под терасата на една къща край езерото Провидънс, в сряда вечер.
Той ме стрелна с поглед.
— Нямам какво да ви кажа — измърмори той, — който и да сте. — Протегна ръка и се опита да отвори вратата.
Вдигнах ръка към жезъла в ъгъла и изсъсках с възможно най-драматичен глас: Vento servitas, след което рязко я насочих към вратата. Задвижен от прецизно контролирани въздушни течения, жезълът отскочи и тресна вратата под носа на Дони Уайз. Той се вкамени и се обърна към мен с разширени очи.
— Боже мой, вие сте един от тях. Моля ви, не ме убивайте — възкликна той. — Бога ми, снимките са у вас. Не знам нищо. Абсолютно нищо. С какво бих могъл да ви застраша? — Опитваше се да говори спокойно, но гласът му трепереше. Забелязах, че поглежда под око към плъзгащата се врата на балкона, като че ли се опитваше да прецени дали има шансове да се измъкне от там, преди да го спра.
— Спокойно, господин Уайз — казах му аз. — Нямам намерение да ви наранявам. Преследвам човека, който е убил Линда. Помогнете ми. Кажете ми каквото знаете, а аз ще се погрижа за останалото.
Той се изсмя горчиво и направи половин крачка към стъклената врата.
— И да ме убият за това? Като Линда и останалите? За нищо на света.