— Стига, Мърф. Този тип се занася с нас. Наистина ли мислиш, че ще може да ни каже нещо важно?
Мърфи изгледа студено и възмутено своя изцъклен и потен партньор, който беше с една глава по-висок от нея.
— Чисто, с две бучки захар.
— По дяволите — изруга Кармайкъл. Стрелна ме със студен поглед (но не право в очите), пъхна ръце в джобовете си и излезе от стаята.
Мърфи го последва с тихи крачки и затвори вратата след него. При спомена за двете тела в съседната стая холът моментално стана по-тъмен и клаустрофобичен, обладан отново от ухиления призрак на предишната интимност, който танцуваше сред миризмата на кръв.
— Името на жената е Дженифър Стантън. Тя работи за „Кадифения салон“.
Подсвирнах. „Кадифеният салон“ беше много скъп клуб за компаньонки, ръководен от жена, известна като Бианка. Тя поддържаше цял рояк красиви, очарователни и умни момичета и предлагаше услугите им на най-богатите хора при тарифи над няколкостотин долара на час. Бианка продаваше компанията на жени, които повечето мъже можеха да видят само по телевизията или на кино. Знаех също, че тя е вампир със значително влияние в Небивалото. Притежаваше власт с главно В.
И преди се бях опитвал да обясня на Мърфи какво представлява Небивалото, но тя така и не успя съвсем да разбере. Обаче знаеше, че Бианка е зъл вампир, който понякога се забърква в битки за територия. И двамата бяхме убедени, че щом едно от момичетата на Бианка е замесено, несъмнено и тя имаше пръст.
Мърфи удари право в целта.
— Дали това не е свързано с оспорването на територии от страна на Бианка?
— Не — отговорих аз. — Освен ако не е спор с някой човешки магьосник. Никой вампир, дори вампирски магьосник не може да направи подобно нещо извън Небивалото.
— Възможно ли е да се е скарала с някой магьосник? — попита Мърфи.
— Възможно е. Но не е в стила й. Не е толкова глупава. — Не можех да кажа на Мърфи, че ако някой вампир се заиграе със смъртните, Белият съвет щеше да се погрижи да го лиши от възможността да доживее, за да се похвали с това. Никога не говоря на обикновените хора за Белия съвет. Не бива. — Освен това — казах аз, — ако някой човек би искал да навреди на Бианка, той би предпочел да убие момичето и да остави клиента жив, за да може случката да се разчуе и да попречи на бизнеса й.
— Хм — каза Мърфи. Не беше много убедена, но все пак си отбеляза мнението ми.
— А кой е мъжът? — попитах я аз.
Мърфи ме погледна за миг и после отговори:
— Томи Том.
Примигнах, за да й покажа, че не ми разкрива знание, което е всеобщо достояние.
— Кой?
— Томи Том — повтори тя. — Бодигардът на Джони Марконе.
Сега всичко си дойде на мястото. Джони Марконе — Джентълмена, беше гангстерът, който се изкачи на върха, след като фамилията Варгаси се разпадна от вътрешни боричкания. Полицейското управление гледаше на него с известно облекчение след десетилетията безмилостни свади и кървави отмъщения във фамилията Варгаси. Джони, по прякор Джентълмена, не търпеше ексцесии в своята организация и не обичаше независимите гангстери, които се опитват да проникнат в града. Крадци, банкови обирджии и наркодилъри, които не бяха от неговите хора, по някакъв начин винаги биваха пропъждани или просто изчезваха и никой повече не чуваше за тях.
Марконе оказваше цивилизоващо влияние върху престъпния свят, сред който се подвизаваше. Беше изключително хитър бизнесмен и разполагаше с цял отбор адвокати, които издигаха между него и закона истинска барикада от заявления, документи и записи. Полицаите не си признаваха, но понякога изглеждаше, че просто не искат да го преследват. Той беше за предпочитане пред царувалия преди него хаос.
— Бях чувал, че има бияч — казах аз. — Очевидно вече няма.
Мърфи кимна.
— Така излиза.
— Каква ще бъде следващата ти стъпка?
— Предполагам, че ще проверя фризьорската следа. Ще говоря с Бианка и с Марконе, но от сега знам какво ще ми кажат.
Тя затвори бележника си и поклати недоволно глава.
Наблюдавах я известно време. Изглеждаше уморена и й го казах.
— Наистина съм уморена — отговори тя. — Уморена съм да гледат на мен като на превъртяла. Дори Кармайкъл, партньорът, с когото работя, мисли, че съм преминала границите.
— А останалите от Отдела. И те ли мислят така? — попитах аз.
— Повечето от тях се мръщят и въртят пръст, опрян до слепоочието, когато не гледам към тях. Оставят докладите ми в архива, без дори да ги прочетат. Останалите, които са се сблъсквали с необясними неща, просто си умират от страх. Те не искат да повярват в нищо, което не са гледали като деца по „Дискавъри“.