— Мърф, за бога. Не знаеш какво правиш.
— Как не — каза тя. От устните й излезе някакво жалко подобие на обичайното й сумтене. Тя обърна глава с гримаса от болка и примигна към мен. — Трябваше да говориш с мен тази сутрин. Пипнах те, Дрезден. — Спря задъхано за миг и продължи: — Шибаняк.
— Упорита кучка — замълчах за миг и поклатих глава. — Трябва да те измъкна от тук, преди той да се върне — казах аз и се наведох над нея, опитвайки се да я взема в ръцете си.
Точно в този миг скорпионът се хвърли към мен от сенките под бюрото ми с рязко и изненадващо движение. Вече не беше буболечка, която мога да смачкам с пръст. Имаше размерите на едър териер, кафяв и лъскав, движеше се с такава бързина, че едва го видях, когато нападна.
Превъртях се настрани и забелязах проблясването на опашката му с острия шип, който едва не се заби в окото ми. По бузата ми потече нещо студено и влажно и кожата ми запламтя. Отрова.
При инстинктивното си движение ритнах с крак жезъла и пръчката. Отчаяно се претърколих, за да ги хвана, но белезниците на Мърфи ме спряха рязко и двамата изохкахме от болка, когато стоманата на гривните се вряза в кожите ни. Протегнах се към пръчката, напипах с пръста гладката й заоблена форма и в този миг скорпионът се нахвърли отново върху мен. Пръчката се изплъзна от пръстите ми и се изтърколи извън обсега ми.
Нямах време да произнеса заклинание, но успях да измъкна средното чекмедже на бюрото и го изпречих между мен и скорпиона. Чу се съскане и звук на строшени дъски. Шипът на скорпиона се заби в дъното на чекмеджето и заседна там. Щипката му разкъса анцуга и направи дупка в крака ми.
Изревах от болка и захвърлих чекмеджето. Скорпионът, с все още забита опашка, излетя заедно с него и се строполи на купчина на пода, на няколко крачки от мен.
— Няма да успееш, Дрезден — измърмори Мърфи несвързано. Вероятно беше толкова замаяна от отровата, че не можеше да схване какво става. — Пипнах те. Престани да се съпротивляваш. И започни да отговаряш на въпросите ми.
— Понякога, Мърфи — задъхвах се аз, — постъпваш по-твърдо, отколкото е необходимо. Друг казвал ли ти е това?
Наведох се над нея и пъхнах закопчаната си китка под ръката й и зад гърба, издърпвайки нейната собствена ръка.
— Бившият ми съпруг — изстена тя. Аз се напънах и двамата се изправихме и се запрепъвахме към вратата. Усещах кръвта, която се стичаше по крака ми, където скорпионът ме бе разкъсал. — Какво става? Гласът на Мърфи звучеше уплашено и объркано. — Хари, нищо не виждам.
По дяволите. Отровата й действаше. Отровата на обикновените кафяви скорпиони, които са доста разпространени у нас, не е много по-силна от пчелната. Но, разбира се, пчелите нямат размерите на домашно куче. А и Мърфи беше доста дребничка. Ако в кръвта й бе проникнало по-голямо количество отрова, шансовете й бяха минимални. Тя се нуждаеше от медицинска помощ, и то веднага.
Ако ръцете ми бяха свободни, щях да грабна жезъла и пръчката и да започна битка. Но тъй както бях закопчан за Мърфи, шансовете ми не бяха големи — дори ако успеех да отхвърля от мен това нещо, то можеше да уцели нея и това щеше да бъде краят й. Нямах време да търся ключовете й и да ги опитвам един по един в ключалките на белезниците. Всяка магия, която бих направил прибързано, за да разкъса белезниците, щеше да ме убие с летящите във всички посоки метални парчета, а за толкова кратко време не можех да измисля някакво заклинание за по-лесно освобождаване от тях. По дяволите, татко — помислих си аз. — Много бих искал да беше живял по-дълго, за да ме научиш как да се освобождавам от белезници.
— Хари — повтори Мърфи със съвсем изтънял глас. — Какво става? Нищо не виждам.
Задържах дъха си и помъкнах Мърфи към вратата, без да й отговарям. Зад мен се разнесе яростно драскане и чупене. Погледнах назад през рамо. Шипът на скорпиона беше все още здраво забит в чекмеджето, но той бързо трошеше дървото на трески с щипките и краката си.
Поех въздух, обърнах се и се затътрих с Мърфи извън офиса и по коридора. В последния миг успях да затворя входната врата с шут. Мърфи едва се крепеше на собствените си крака, а разликата в ръста правеше движението ни още по-трудно. Едва успявах да я задържа права.
Довлякох се до края на коридора и се изправих пред асансьора отляво и вратата за стълбите отдясно.
Спрях запъхтян за миг и се опитах да не позволя на звуците от трошене на дърво да повлияят на преценката ми. Мърфи се подпираше безмълвна на мен и не можех да разбера дали въобще диша. Нямаше начин да я смъкна надолу по стълбите. Силите и на двама ни нямаше да стигнат за такова нещо. Линейката щеше да пристигне след минути и ако не успеех да занеса Мърфи до долу, когато тя се появи, беше все едно да я оставя да умре на пода.