— Мисли, Хари — изкрещях си аз. — Мисли, мисли, мисли.
Бях заклещен в блокирания асансьор, закопчан с белезници към изпадналата в безсъзнание приятелка, която умираше от отровата, а през това време някакъв омагьосан скорпион с размерите на пежо или ситроен се опитваше да разтвори кабината и да ме разкъса. Жезълът и пръчката не бяха в мен, останалите джаджи, които бях взел със себе си за „Варсити“, бяха изтощени и безполезни, а предпазният щит на гривните можеше само да отложи неизбежното.
От покрива на кабината бе обелена дълга метална лента и през нея проникна малко светлина. Погледнах нагоре, видях в процепа корема на скорпиона и той впи челюсти в него да го разшири.
Трябваше да го смачкам още докато беше буболечка. Трябваше да си събуя обувката и да го сплескам още там, на бюрото ми. Сърцето ми подскочи в гърлото, когато той пъхна опипващо едната си щипка почти до средата на кабината и продължи да разширява дупката.
Стиснах зъби и се опитах да си представя всеки грам сила, която ми беше останала. Можех да насоча бурята срещу него, но тя ще разтопи метала над нас и той ще ни обсипе с дъжд от горещи капки и ще ни убие, а кабината ще стане толкова гореща, че няма да можем да оцелеем. Но нямаше да се оставя на това създание. Може би ако успеех да го хвана, когато скочи, щях да намаля до минимум разрушенията, които той ще причини около нас. Проблемът беше, че не съм много добър в призоваването на духове. Притежавах голяма бързина и сила, но твърде малко точност. Точно затова ми служеха жезълът и стрелящата пръчка — те бяха предназначени да фокусират силата ми и да я насочат прецизно в определена точка. Без тях бях като самоубиец, препасал дузина гранати на пояса си, готов да дръпне взривателя.
И тогава се сетих. Досега бях мислил в грешна посока. Отвърнах поглед от тавана на кабината, насочих го към пода и притиснах длани в него. Нещо запада по главата и раменете и скърцането и късането се засилиха. Събрах цялата си сила и я съсредоточих в дланите си. Под кабината на асансьора имаше въздушно пространство — асансьорната шахта — и точно този въздух исках да впрегна — въздух, а не огън.
Заклинанието беше съвсем просто и го бях изричал стотици пъти, си казах аз. Нещо подобно, когато повиквах жезъла си. Само че малко по-голямо.
— Vento servitas! — извиках аз, впрягайки в заклинанието всичката си сила, всичкия си яд и страх.
Вятърът се напрегна под нас като солидна въздушна колона, подхвана кабината и я запрати нагоре в мрака на шахтата. Спирачките изскърцаха и разпръснаха искри, и се счупиха на парчета, които изпопадаха на пода до мен през дупката, пробита от скорпиона. Ускорението ме притисна към дъното на кабината. С продължително и ускоряващо се свистене тя се устреми нагоре по шахтата.
Не бях предвидил, че ще се натрупа толкова голямо въздушно налягане, и се молех то да не убие и нас двамата с Мърфи.
Асансьорът се ускоряваше все повече и повече и усетих, че кожата на лицето ми увисва надолу. Зданието, в което се намираше офисът ми, беше дванайсететажно. Ние полетяхме от втория и ако приемем, че всеки етаж е висок три метра, до покрива оставаха още цели трийсет.
За около дванайсет от ускорените удари на сърцето ми кабината профуча през последните ограничители и се заби в тавана на шахтата със силата на тежък чук, стоварен от някой як мъжага на панаир. Ударът разплеска скорпиона в серия от хрущене и чупене на отделните му хитинови плочи, докато го превърна накрая в безформено кафяво петно. Безцветна ектоплазма се разля във всички посоки из шахтата и кабината.
В същия миг инерцията на вертикалното движение ни подхвърли нагоре с Мърфи. Опитах се да я прикрия с тялото си, като застана между нея и тавана, но гърбът ми се тресна толкова силно в него, че видях звезди. След това паднахме тромаво обратно на пода и Мърфи изстена, когато аз се приземих върху нея.
Изумен, останах да лежа така за миг. Скорпионът беше мъртъв. Успях да го смачкам между кабината и покрива на шахтата, но двамата с Мърфи бяхме мокри до кости от неговите течности. Въпреки всичко успях да спася живота и на двамата от неговите смъртоносни щипки.
Кабината изскърца, разтресе се и се плъзна обратно надолу по шахтата, лишена от опората на мощната, но краткотрайна въздушна струя, която я беше издигнала догоре. Падахме обратно надолу и аз имах чувството, че едва ли ще ни бъде по-забавно, отколкото на скорпиона преди малко.
Сега беше време за гривната и не загубих нито миг да изправя Мърфи до мен и да изградя щита около нас. Разполагах само с няколко секунди да се съсредоточа — не биваше сферата, която ни заобикаляше, да е прекалено твърда или прекалено здрава, защото ние щяхме да се блъснем в нея по същия начин, както и кабината, когато се удари долу. Трябваше малко да подаде, да притежава известна еластичност, за да може да поеме огромната сила при удара.