Около мен нещата винаги се усложняват.
— Тя е отровена — казах аз на парамедика. — Раната е на дясната й ръка или на рамото. Голяма доза отрова от кафяв скорпион. Сигурно имате под ръка някаква противоотрова. Трябва да й се сложи турникет и…
— Приятел — каза парамедикът с досада, — знам си работата. Какво, по дяволите, стана тук?
— Не питай — отговорих аз и погледнах към зданието.
Дъждът постепенно се усилваше. Закъснях ли? Ще успея ли да стигна жив до къщата край езерото?
— Вие кървите — каза парамедикът, без да откъсва поглед от Мърфи. Погледнах надолу към крака си и болката ме захапа отново, щом видях раната и си спомних за нея. Челюстта на скорпиона здраво ме беше одрала — крачолът ми беше раздран на протежение поне петнайсетина сантиметра, а раната на крака ми беше също толкова дълга и болеше много. — Седнете — каза парамедикът, — ще ви превържа за миг. — Той се наведе и смръщи лице. — Каква е тази миризлива слуз по вас?
Изтърсих дъждовните капки от косата си и я пригладих назад. Другият парамедик се върна с кислородна бутилка и носилка и те двамата се заеха с Мърфи. Лицето й беше бледо в някои участъци и зачервено в други. Беше отпусната като намокрена банкнота, но на моменти мускулите й се свиваха болезнено, след което отново се отпускаха.
Моя беше вината за това, което се случи с Мърфи. Аз реших да скрия от нея информацията, която знаех, и това я накара да предприеме действия и да претърси офиса ми. Ако бях малко по-откровен, може би нямаше да лежи сега тук, почти мъртва. Не исках отново да я оставя. Не исках пак да й обърна гръб и да я изоставя самичка.
Но го направих. Преди да пристигнат подкрепленията, преди полицаите да започнат да задават въпроси и парамедиците да се оглеждат наоколо и да дадат описанието ми на ченгетата, аз се завъртях на пръсти и се отдалечих.
Мразех се за това. Мразех се, че напуснах мястото, преди да разбера дали Мърфи ще оживее от ухапването на скорпиона. Яд ме беше, че апартаментът и офисът ми бяха разрушени, натрошени на парчета от демони и гигантски членестоноги, но и от моите несръчни действия. Мразех гледката, която се изправяше пред мен, когато затворех очи и виждах разкъсаните тела на Дженифър Стантън, Томи Том и Линда Рандал. Мразех болезненото присвиване на стомаха, когато си представях собственото си тяло, обезобразено от същите тези сили.
Но най-много мразех виновника за всичко това. Виктор Селс. Който се канеше да ме убие, щом бурята набере сила. След пет минути вече можеше да съм мъртъв.
Не. Не можех. Възбуден от сериозността на проблема, вдигнах поглед към облаците. Бурята беше дошла от запад и едва сега покриваше града. Не се движеше бързо — тя се търкаляше тромаво и можеше да блъска със светкавиците си района в продължение на часове. Къщата на Селс беше на изток до бреговете на езерото Мичиган, може би на петдесет, шейсет километра птичи полет от тук. Ако имах кола, ако бях достатъчно бърз, можех да стигна до къщата при езерото преди бурята и да се изправя лице в лице с Виктор Селс.
Жезъла и пръчката ги нямаше, изпуснати при атаката на скорпиона. Бих могъл да ги повикам от офиса си с помощта на вятъра, но както бях изчерпан, можех, без да искам, да съборя и стената. Не ми се искаше да бъда разплескан от стотици килограми падащи тухли, повикани от протегнатата ми ръка със силата на магията и на моя гняв. Гривната ми щит също беше изразходвана, изгоряла при опита да противостои на невероятната сила на падащия асансьор.
Пентаграмът от майка ми все още висеше, окачен на врата ми. Този талисман символизираше порядъка, контролираните параметри на силата, които бяха същността на бялата магия. Все още имах предимството на дългите години обучение, на опита, придобит в сериозни схватки. Все още притежавах и вярата.
Но това беше всичко. Бях изтощен, претрепан, уморен, ранен и вече бях извадил от шапката си повече магии, отколкото някои други магьосници използват за цяла седмица. Бях докаран до ръба както в мистичен, така и в чисто физически смисъл. Но това вече нямаше никакво значение.
Болката в крака не ме правеше по-слаб, не ме обезкуражаваше, не ме разсейваше. Истински огън подхранваше мислите и концентрацията ми, гореше още по-чисто и ярко, закаляваше гнева и омразата ми в остра и здрава стомана. Усещах го как гори и хвърлих в него и болката, за да подхранва неугасимата ми ярост.