— А ти?
— Аз ли? — Мърфи се засмя и сви кокетно устни, показвайки, че е много по-красива, отколкото се полага за нейната твърдост. — Светът се разпада по шевовете, Хари. Мисля, че хората са прекалено арогантни, за да си въобразяват, че са научили всичко, което си заслужава да се знае през последния век. По дяволите. Ние едва сега започваме да надникваме в мрака около нас. Може да звучи цинично, но на мен ми харесва.
— Бих искал всички да мислят като теб — казах аз. — Това ще ми спести много шантави обаждания по телефона.
Тя продължи да се усмихва дяволито.
— Можеш ли обаче да си представиш един свят, в който всички радиостанции ще пускат само музиката на АББА?
И двамата се разсмяхме. За бога, тази стая плачеше за малко смях.
— Хей, Хари — каза Мърфи усмихнато. Виждах как зъбчатите колела отново се задвижват в главата й.
— Да?
— Каза, че би могъл да разбереш по какъв начин убиецът е извършил това. И че не си много сигурен дали ще успееш.
— Да?
— Това са глупости. Защо ме излъга?
Стегнах се. Господи, наистина е много умна. Или може би мен не ме бива много да лъжа.
— Виж, Мърф, има неща, които просто не трябва да правиш.
— Понякога и на мен не ми се иска да се ровя в мръсотията, с която се занимавам. Но просто трябва да правиш каквото е нужно, за да бъде свършена работата. Знам какво имаш предвид, Хари.
— Не — отсякох аз. — Не знаеш.
И тя наистина нямаше представа. Не знаеше нищо за миналото ми, за Белия съвет или за Проклятието на Дамокъл, надвиснало над главата ми. Често дори и аз си внушавам, че не знам за това. Съветът имаше нужда само от един дребен повод, един-единствен, за да ме обвини в нарушаване на Седемте закона на магията и Проклятието да се стовари върху мен. Ако започнех да приготвям рецепта за магия за убийство и ме хванеха, това щеше да е достатъчно основание за тях.
— Мърф — казах аз. — Не мога дори да се опитам да разгадая това заклинание. Не мога дори да събера данните, които са ми нужни. Ти просто не разбираш.
Тя ме погледна, без да вижда очите ми. Не съм срещал досега някого, който да може това.
— О, разбирам. Разбирам, че убиецът е на свобода и аз не мога да го хвана. Разбирам, че ти знаеш нещо, което може да ми помогне, или поне можеш да откриеш някаква следа. И разбирам също, че ако ме оставиш на сухо този път, ще извадя твоята карта от досието ти в управлението и ще я скъсам на парчета.
Кучка. Консултациите ми за управлението плащаха повечето ми сметки. Или поне част от тях. Все пак я разбирах. И аз щях да нервнича, ако действах в пълно неведение като нея. Мърфи не знаеше нищо за заклинания, ритуали или талисмани, но познаваше много добре човешката омраза и насилието.
Всъщност, помислих си аз, в случая не става дума да извърша черна магия, а само да открия как е направена. Това е съвсем различно. Щях да помогна на полицейското разследване, нищо повече. Може би Белият съвет щеше да ми влезе в положението.
Да бе. А може някой ден да отида в музея и да се пообразовам малко.
Почти веднага след това Мърфи хвърли примамката. Погледна ме за миг и се извърна. Изражението й беше уморено, честно и гордо.
— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш, Хари. Моля те.
Класически случай на жена в беда. При цялата си освободеност и професионализъм, тя знаеше много добре как да дърпа струните на моите старомодни принципи.
Изскърцах със зъби:
— Добре, започвам още тази вечер.
Уха, на членовете на Белия съвет това много щеше да им хареса. Трябваше само да се погрижа да не разберат.
Мърфи кимна и въздъхна, без да ме погледне.
— Хайде да се махаме от тук — и се запъти към вратата. Този път не се опитах да я изпреваря.
Отвън продължаваха да се мотаят полицаи, а Кармайкъл не се виждаше никъде. Хората от съдебната лаборатория чакаха нетърпеливо да излезем. Те веднага взеха своите пластмасови пликове, пинцети, фенерчета и прочее инструменти и се вмъкнаха покрай нас в стаята.
Докато чакахме старинният асансьор да се довлече до седмия етаж, Мърфи оправи с едно движение косата си. Тя носеше златен часовник и това ме подсети за времето.