Погледнах го. Преглътнах яда си, думите, които исках да изкрещя в лицето му, заклинанието, с което можех да го изхвърля от пътя си, и отговорих внимателно:
— Морган, знам кой е убиецът. И той се е насочил сега към мен. Ако не го пресрещна и не го спра, с мен е свършено.
Погледът му се втвърди и в него проблеснаха фанатични пламъчета. Произнесе думата, като две едносрични експлозии:
— Седни. — Ръката му издърпа част от меча от ножницата.
Отпуснах рамене. Обърнах се към масата. Облегнах се за малко на облегалката на стола, за да облекча болката в ранения си крак, и издърпах стола изпод масата.
След това го стиснах здраво, завъртях го в полукръг, за да набере инерция, и го запокитих в корема на пазителя. Морган се опита да се отдръпне, но аз изненадах и ударът срещна целта си, твърд и тежък, с цялото тегло на самоцелните груби столове на Мак. В истинския живот столовете не се чупят, когато ударите някого, както сме свикнали да го виждаме във филмите. Страда този, когото са ударили със стола.
Морган рухна напред и се подпря с ръка и коляно. Не чаках да се съвземе. Когато столът отскочи от ребрата му, използвах инерцията да го завъртя високо в обратната посока и го стоварих с всичка сила върху гърба му. Ударът го простря на пода и той остана там, неподвижен.
Седнах на стола до масата и огледах залата. Всички бяха пребледнели. Те знаеха кой е Морган и в какви отношения беше с мен. Знаеха за Съвета и за деликатното ми положение. Съзнаваха чудесно, че току-що бях нападнал законен представител на Съвета, в момент, когато той изпълняваше задълженията си. Това беше последният камък върху моя гроб. Нямаше начин да убедя Съвета, че не съм измамник, който бяга от справедливостта.
— Да върви по дяволите — казах аз. — Нямам време да се занимавам с него.
Мак излезе иззад бара и се приближи не особено бързо, но не и с обичайния равнодушен ход. Коленичи до Морган, опипа пулса на врата му, след това повдигна един от клепачите му и се взря в окото. Погледна накриво към мен и каза равнодушно:
— Жив е.
Кимнах с облекчение. Какъвто и задник да беше Морган, намеренията му бяха чисти. Всъщност и двамата с него преследвахме еднаква цел. Той просто не го съзнаваше и аз нямах никакво намерение да го убивам.
Трябваше да призная все пак, че изразът на шок и изненада, който се появи на арогантното му лице, когато го халосах със стола, си заслужаваше да бъде запомнен.
Мак се спря и взе ключовете от пода, където ги бях изпуснал, когато замахнах със стола. Въобще не бях забелязал това. Той ми ги подаде и каза:
— Съветът ще бъде бесен.
— Това е моя грижа.
Той кимна.
— Късмет, Хари.
Подаде ми ръката си и аз я стиснах. Залата беше съвсем притихнала. Погледите, отправени към мен, бяха уплашени и загрижени.
Взех ключовете и излязох от осветеното убежище на Мак навън в бурята. Всички мостове зад мен бяха разрушени.
Глава 24
Подкарах с такава скорост, сякаш животът ми зависеше от това.
Колата на Мак беше чисто бял транс ам от 1989 година, с голям осемцилиндров двигател. Максималното показание на скоростомера е 210 км/час, но на места надвишавах и тази стойност. Дъждът беше направил пътя опасен при скоростта, с която се движех, но имах достатъчно причини да карам така. Все още бях завладян от острата ярост, която ме беше обхванала заради разрушенията в офиса ми и срещата с Морган.
Поради наближаващите облаци и свечеряването, небето ставаше все по-тъмно. Светлината беше странно зеленикава, извън града листата на дърветата изглеждаха прекалено остро очертани, а жълтата лента на пътя — твърде неясна. Повечето коли караха с пуснати фарове и крайпътните лампи се стрелкаха покрай мен, докато фучах по магистралата.
За щастие, движението в неделната вечер не беше много оживено. Всяка друга делнична вечер бих се претрепал при тази скорост. Изглеждаше също, че съм уцелил смяната на пътните патрули, защото никой не се опита да ме спре.
Опитах се да хвана по радиото метеорологичната станция. Както бурята, така и моята възбуда причиняваха много пращене в колонките, но не можах да разбера нищо за бурята. Надявах се само, че ще стигна до езерото Провидънс преди нея.
Надбягах я. Когато подминах ограничителния знак за езерото, дъждовната завеса се разтвори за мен. За да мога да завия по крайбрежния път, който водеше към къщата на Селс, натиснах спирачките и колата поднесе, но с неочаквано за мен спокойствие и хладнокръвие успях да я овладея навреме и да я насоча в правилната посока.