Поех по алеята на Селс, водеща към мочурливия полуостров, вдаден в езерото Провидънс. Автомобилът спря, разхвърляйки чакъла, и изрева с мощния си мотор, преди да се изкашля и да утихне. Почти за секунда и половина се почувствах като частния детектив Магнус от едноименния телевизионен сериал от 80-те. Като оставим настрана синята „Костенурка“, аз си падам по спортните коли. Тази поне удържа достатъчно дълго, за да ме докара до къщата на Селс.
— Благодаря ти, Мак — изръмжах аз и излязох от колата.
Чакълестата алея, която водеше към къщата, беше потънала във вода от последните бури. Болката в крака не ми позволяваше да се движа достатъчно бързо, но поех по алеята с големи крачки и бързо скъсих разстоянието до къщата. Бурята се задаваше над мен, търкаляйки се над езерото към брега му. Виждах дъждовните завеси, осветени от избледняващата светлина, да се спускат над водата.
Надпреварвах се с бурята към къщата и междувременно се опитвах да мобилизирам всички остатъци от сила, с които разполагах, настройвах се до най-висока степен и наострях сетивата си за максимална чувствителност. Спрях запъхтян на двайсетина метра от къщата и затворих очи. Възможно е да има магически капани, разхвърляни наоколо, духовни или скрити пазачи, невидими за окото. Може да са чакащи заклинания и илюзии, които да предпазват Виктор Селс от всеки нежелан посетител. Трябваше да успея да ги видя и се нуждаех от всеки къс информация, която можех да получа.
Затова отворих третото си око.
Как да обясня какво може да види един магьосник? То не подлежи на описание. Да опишеш нещо, означава да го определиш, да му очертаеш границите и да го заобиколиш с пътеки за разбирането му. Магьосниците притежават Погледа, откакто свят светува, и все още не могат да си обяснят по какъв начин той постига това, което вижда.
Единственото нещо, което можех да кажа, беше, че имах чувството, че плътен воал се повдигна и очите ми се отвориха отново — и не само очите, а всичките ми сетива. Внезапно започнах да усещам миризмите на тиня и риба, заобикалящи езерото, на дърветата около къщата, свежия полъх на наближаващия дъжд и вятъра, носещ миризма на дим. Погледнах към дърветата. Виждах ги не само в първата им зелена пролетна премяна, но и в пълния им летен разцвет, във великолепните им есенни багри и в тъжното оголено отчаяние на зимата — всичко едновременно. Виждах къщата и всяка нейна част в различната си собствена същност — гредите, като част от спектралните дървета, прозорците, като пристигнали от далечни пясъчни брегове. Можех да доловя лятната жега и зимния мраз във ветровете, които нахлуваха от езерото. Аз видях къщата, обвита в призрачни огньове, и разбирах, че те принадлежат към някакво възможно бъдеще и че огънят е един от многобройните пътища, по които събитията могат да се развият в следващите часове.
Самата къща беше място на сила. Тъмни чувства — алчност, похот, омраза — съвсем видими, като плесен и слуз я покриваха изцяло, подобно на мъх, от който надничаха зложелателни погледи. Привидения и неспокойни духове се въртяха около нея, привлечени от усещането за страх, отчаяние и гняв, което висеше върху нея, безформени сенки, обитаващи подобни места като плъхове в житен хамбар.
Другото нещо, което видях над къщата, беше един ухилен, празен череп. Черепи имаше навсякъде, където и да погледнех, мълчаливи и неподвижни, ослепително бели, толкова реални, като че ли някакъв фетишист ги бе подредил в очакване на странен празник. Смърт. Смъртта лежеше в бъдещето на къщата, осезаема, солидна и неизбежна.
Може би моята.
Потреперих и отхвърлих това усещане. Независимо колко силна бе гледката и колко мощна изглежда картината, разкрита от Погледа, бъдещето винаги е променливо, винаги нещо в него може да се измени. Никой не трябваше да умре тази нощ. Никой не трябваше да свърши така — нито те, нито аз.
Докато наблюдавах тъмната къща, пропита с воняща лъст и страх, с цялата ужасна омраза, които третото око ми показа, подобно на одрана човешка кожа, наметната на раменете на красиво момиче с великолепна коса, сладострастни устни, хлътнали очи и гнили зъби, все повече ме обземаше някакво тревожно чувство. Тя ме отвращаваше и плашеше.
Едновременно с това нещо неуловимо, което не можех да назова, ме привличаше. Даваше ми знак. Тук имаше сила, подобна на тази, която преди време бях отхвърлил. Бях се отрекъл от единственото семейство, което познавах, само за да се освободя от точно такава сила. Това беше сила, с която можех да се протегна и да променя света по своя воля, да го подчиня и оформя по свое желание, да пренебрегна дребнавите изисквания на закона и на цивилизацията и да наложа непознат досега ред, който гарантира сигурността, положението и бъдещето ми.