Е, кажете, нямам ли най-страхотната работа на света?
Глава 25
Това, което третото ми око видя в къщата на Виктор, ще остане завинаги в паметта ми. Беше някакво извращение. На пръв поглед нищо особено, поне физически. Но в по-дълбок план беше гнусно и разкапано. Пропито с негативна енергия, гняв, гордост и похот. Особено с похот. Страст към богатство и сила по-скоро, отколкото към плътски наслади.
По стените, водосточните тръби, верандата и по первазите на прозорците се криеха призрачни духове, които не бяха много реални, а по-скоро потвърждаваха негативната енергия на мястото, следи, останали след заклинанията на Виктор. Допусках, че са много. Той не ми оставяше впечатлението на магьосник, който владее напълно заклинанията си.
Изкатерих с препъване стълбите пред входа. Погледът ми не ми изпращаше предупреждение за скрити аларми и заложени магьоснически капани. Може би надценявах Виктор Сянката. Той притежаваше цялата мощ на истински магьосник, но му липсваше образованието. Мускули без мозък. Това беше Виктор Сянката. Трябваше да го имам предвид.
Натиснах дръжката на входната врата, за всеки случай, да проверя.
Не беше заключена.
Примигнах. Не поставих под въпрос късмета си или самоувереността на Виктор да остави вратата незаключена. Поех дъх, мобилизирах останалата си воля и влязох в къщата.
Нямам спомен как беше мебелирана и декорирана отвътре. Помня само това, което Погледът ми показваше. Всичко беше както и отвън, но по-концентрирано и по-нездравословно. Навсякъде висяха неща, същества с бляскави очи и гладно изражение. Някои приличаха на влечуги, други повече на плъхове или насекоми. Но всички бяха неприятни, враждебни и се скриваха веднага щом се появях, сякаш аурата от енергия, която носех, ги беше докоснала. Издаваха някакви звуци, които ушите ми не бяха чували, но погледът допълваше всички сетива.
От вратата започваше дълъг мрачен коридор, покрит целият със същите неща. Докато напредвах бавно и внимателно, те изпълзяваха, отцеждаха се и се просмукваха встрани от пътя ми. Тъмната пурпурна светлина на магията, която бях видял отвън, беше пред мен и ставаше все по-ярка. Чуваше се някаква музика и аз разпознах същото парче, което свиреше на стереоуредбата в апартамента на Томи Том в „Медисън“, когато Мърфи ме повика там в четвъртък. Бавна, чувствена музика, с равномерен ритъм.
Затворих очи за миг и се заслушах. Чух и други звуци. Тих шепот, който се повтаряше непрекъснато като подготовка за заклинание, готово да бъде изречено всеки миг. Това сигурно беше Виктор. Различих също мека женска въздишка на удоволствие. Дали не бяха семейство Бекитс? Можех само да предполагам.
А в разтърсването, което усетих през подметките си, чух приближаването на гръмотевиците над езерото. В тихия пеещ глас се появи нотка на порочно, злорадо задоволство и той продължи заклинанието.
Събрах цялата си енергия, заобиколих ъгъла на коридора и влязох в просторна стая, която се издигаше без прекъсване по цялата височина на къщата — десетки метри свободно пространство. Помещението отдолу беше дневната. Вита стълба водеше нагоре към нещо, което вероятно беше кухня с трапезария и се свързваше на едно ниво с платформата на балкона. Вероятно от нея се излизаше на повдигнатата тераса от задната страна на къщата.
В голямата стая нямаше никого. Пеенето и въздишките идваха от горната платформа. Стереоуредбата беше очевидно разположена отдолу и музиката се лееше от тонколоните, които излъчваха огнени картини и подхранваха с нея десетки подпухнали, отвратителни създания. Можех ясно да видя как музиката се свърза с някаква бледа виолетова мъгла, спускаща се отгоре в ритъм със светлините, които пулсираха на платформата. Това беше някакво сложно ритуално заклинание, състоящо се от много елементи, всичките контролирани от главния магьосник — Виктор. Остроумно. Вероятно го беше постигнал след много опити и грешки.
Хвърлих поглед към платформата и прекосих стаята, като се държах колкото може по-далече от уредбата. Шмугнах се безшумно под платформата и десетки нематериални същества се разбягаха настрани от мен. Навън шумът от дъжда доби постоянен ритъм, удряйки по дървената платформа и по прозорците.
Край мен беше пълно със складирани кутии — пластмасови, дървени и картонени. Отворих най-близката и видях в нея стотици стъклени флакони, пълни с течния наркотик Трето око. Под моя Поглед сега течността изглеждаше различно — по-гъста и мътна. Съдържанието на всеки флакон вещаеше нещастие. В течността плуваха призрачни образи с изкривени от ужас и страдание лица.