— Млък! — изръмжа Виктор. — Кой е истинският магьосник тук? Който държи всичките карти в ръцете си — аз или простряният в кръв на пода? Ти си нищожество, Дрезден, нищожество. Ти си загубен. И знаеш ли защо?
— Трябва да си помисля — казах аз.
Той се изсмя подигравателно.
— Защото си идиот. Ти си идеалист. Отвори си очите. Живеем в джунгла. Оцелява по-силният, а ти показа, че не си. Силните правят каквото си искат, а слабаците ги стъпкват. Когато всичко свърши, аз ще те изтрия като праха от обувките си и ще си продължа, все едно въобще не си съществувал.
— Късно е вече — му казах аз. Бях в настроение да му пусна една лъжа. — Полицията знае всичко за теб, Вик. Аз им казах. Казах и на Белия съвет също. Ти не си чувал за тях, нали? Те са като инквизицията. Много ще ти харесат. Ще те третират като вчерашен боклук. Ама че невежо копеле си ти.
Настъпи кратко мълчание.
— Не! Ти лъжеш. Лъжеш ме, Дрезден.
— Да пукна, ако лъжа — казах аз. Доколкото разбирах, май така си беше. — И Джони Марконе. Погрижих се той да разбере кой си и къде се криеш.
— Кучи син — каза Виктор. — Тъпо копеле. Кой те пусна в тази работа? Марконе? Затова ли те прибра от улицата?
Изсмях се малко хилаво. Парче от горящия шкаф падна от горната лавица на плочките до мен. Започна да става доста горещо. Огънят се разрастваше.
— Не можеш да се сетиш, нали, Виктор?
— Кой? — ми изкрещя той. — Кой по дяволите? Онази курва Линда? Или нейната приятелка Дженифър?
— Продължавай да гадаеш, няма да уцелиш — отговорих аз.
По дяволите. Ако успея да продължа разговора и го задържа достатъчно дълго в къщата, ще загине заедно с мен. А ако го подлудя достатъчно, може да направи грешка.
— Стига дрънка с него — каза Бекитс. — Той няма оръжие. Да го убием и да се махаме от тук, преди да сме загинали всички.
— Давайте — отвърнах аз окуражително. — Нямам какво да губя. Ще превърна тази къща в такова огнено кълбо, в сравнение, с което Хирошима би изглеждала като детска играчка. Ще ме зарадвате.
— Млъквай! — извика Виктор. — Кой беше? Кой те прати?
Ако издам Моника, той може да я настигне, ако успее да излезе жив от тук. Нямаше смисъл да рискувам. Затова го пратих по дяволите.
— Запалете колата — изръмжа Виктор. — Излезте през вратата на верандата. Скорпионите ще избият всичко живо на долния етаж.
Чух шум от движение, някой отвори вратата към верандата в задната част на къщата. Огънят продължи да се разпространява. Димът постепенно се сгъсти.
— Трябва да тръгвам, Дрезден — каза Виктор. Гласът му звучеше нежно, почти като мъркане. — Но първо искам да се срещнеш с някого.
Усетих леко присвиване в горната част на стомаха.
— Калшазак — прошепна Виктор.
Зажужа някаква енергия. Въздухът светна и заблестя в къдрави спирали.
— Калшазак — прошепна отново Виктор, този път по-силно и призивно.
Чух нещо, някакво далечно свистене, което започна да се приближава. Черният магьосник извика името за последен път, този път гласът му премина в крясък.
— Калшазак!
Къщата се разтресе от някакъв гръм и наоколо се усети задушлива сярна миризма. Повдигнах глава над ръба на шкафа, рискувайки един поглед.
Виктор беше застанал до плъзгащата се врата, която водеше към верандата. По тавана на къщата от тази страна шареха червено-оранжеви пламъци, долната стая бе изпълнена с дим и цялото пространство светеше с адски отблясъци.
На пода пред Виктор беше застанал демонът жаба, когото успях да прокудя миналата нощ. Знаех, че не съм го убил. Не можете да убиете самия демон, а само физическата обвивка, която той създава около себе си, за да се появи в света на смъртните. Ако бъде повикан отново, той без никакви трудности си създава нова обвивка.
Гледах като хипнотизиран. Само веднъж бях виждал някого да призовава демон — и бях убил стария си учител скоро след това. Създанието клечеше пред Виктор и очите му като синьо-бяла мълния, в които имаше яростен блясък, бяха вторачени в него. То изгаряше от нетърпение да се втурне и да разкъса на парчета смъртния, който беше дръзнал да го призове.
Очите на Виктор се разшириха лудо и заблестяха с трескава сила. По лицето му се стичаше пот и той наклони глава на една страна, като че ли хоризонтът пред него се беше изкривил и той се опитваше да компенсира. Благодарих си на ум, че бях затворил третото си око. Не бих искал да видя истинското лице на създанието — нито да добия представа за същността на самия Виктор.