— Може би ще успеем да им докажем, че грешат.
6.
Джес Тамблин
„Сигурно всички мислят, че съм умрял“.
Джес стоеше сам на брега на бруления от ветровете чуждоземен океан, съвсем гол, но без да усеща студ. Никога не се беше чувствал толкова отдалечен — или по-скоро толкова… различен — от човешките същества. Кожата му потръпваше от свръхестествена енергия и сякаш всеки момент щеше да заискри. Лекото окосмяване върху голите му гърди изглеждаше съвсем естествено — и абсолютно не на място върху тревожно напрегнатото му тяло.
Остана жив дори след като зловещите хидроги унищожиха кораба му. Смътно си спомняше как пропада сред облаците, как рухва в океана… след което отново се появява възроден, люшкан върху вълните, и оглежда плоския сив хоризонт. Всичките му дрехи бяха изпепелени и беше останал чисто гол, но абсолютно невредим. Теченията го носеха; нямаше суша, нямаше храна; беше обречен да загине. Но постепенно започна да осъзнава, че новото му съществувание е съвсем различно. Венталите му даваха живот и енергия. Можеше да се рее така завинаги.
Промененото му тяло преливаше от безмерна мощ — умения, мисли и развихрени енергии, каквито не беше изпитвал никога. Но все пак беше прикован към тази пустош, лишен от възможността да се върне при скитническите кланове и изобщо при човешката раса. Усещаше в себе си пулса на океанската жизнена сила.
Хидрогите го бяха сметнали за мъртвец, но венталите го бяха възкресили.
Докато се носеше по теченията през първия ден, Джес усещаше присъствието на огромни плуващи в дълбините същества, сякаш силуети на плезиозаври или водни змейове от легендарната древност на Земята. Едно гладно чудовище се издигна към него, размахало покритите си с шипове пипала, Джес зърна зейналата му паст с огромни зъби… Но венталите се бяха погрижили за безопасността му — бяха разпратили из водните пространства послание никой да не го закача. Дори нещо повече — всички да го защитават.
Подводният бегемот излезе на повърхността и Джес се покатери върху хлъзгавия му слизест гръб. Съществото се понесе с огромна скорост по водата, зад него се пенеха вълните. Накрая Джес зърна ниска верига скали — морското чудовище го беше донесло до суша…
От безчет дни живееше сред камънаци и водорасли, без да изпитва глад, закопнял за човешко общуване, независимо че венталите не напускаха съзнанието му. От безчет дни наблюдаваше някакви подобни на трилобити създания с черупки да пълзят в безкрайни окръжности — измъкваха се от едно оставено от прилива езерце и се мушваха в друго. Дните се нижеха мъчително бавно. Той стоеше с прострени напред ръце под връхлитащите урагани и свежите дъждовни струи го къпеха. Дори светкавиците не можеха да го поразят.
Докато се носеше сам в мъглявинния си гребач, Джес не се бръснеше и не се стрижеше. Сега кестенявата му коса бе дълга до раменете, имаше и брада. Но откакто венталите му бяха вдъхнали нов живот, косата му беше спряла да расте.
— Трябваше да ви отнеса при скитниците, за да ви помогнат да се разпространите и разраснете. А сега седя изхвърлен на този бряг — каза той високо. — Победиха ни още преди да започнем.
„Не сме победени. По-силни сме от всякога“. Гласът отекна в черепа му, глас на безчет вентали. „Чакахме десет хиляди години, за да стигнем до този момент. Можем да изчакаме още“.
Джес седеше на скалите и гледаше синьо-зелените водни пръски на разбиващите се вълни. Цялата тази изумителна мощ, която притежаваше благодарение на мистериозното възвръщане на венталите, не му вършеше никаква работа.
— Не съм свикнал да чакам.
Загледа се в прорязваните от мълнии надвиснали над хоризонта буреносни облаци. Можеше да вижда на огромно разстояние. Изведнъж осъзна, че обгръща със зрението си цялата планета — чрез обединеното зрение на всички осеяли открития океан вентали. Усещаше абсолютно всичко.
Беше величествено. Само да можеше да го споделите някого…
На първата стерилна океанска планета, на която беше разпръснал живите водни създания, не се срещаха дори зачатъци на едноклетъчен живот. Там венталите вилнееха необуздано из водните пространства, проникваха във всяка молекула, за да я погълнат в своята субстанция, както огънят поглъща всичко по пътя си, и събуждаха цялата планета за живот.
На тази планета обаче съществуваха, макар и примитивни, но жизнеспособни екосистеми. Океаните гъмжаха от планктон и растителност, ракообразни организми и мекотели плувци. Венталите бяха възкръснали в океанските дълбини, но въпреки дръзката стратегия, която бяха приложили при спасяването на Джес, тук се въздържаха — предпочитаха да не посягат към другите форми на живот.