Язра’х укроти хищните котки.
— Татко, Империята не може да съществува без престолонаследник. Трябва да избереш…
— Вече направих своя избор — прекъсна я той. — Само поради случайна грешка на генетиката моят първороден син Зан’нх не беше въздигнат за престолонаследник. Неговата служба е образцова и аз му имам абсолютно доверие. Не бих могъл да се надявам на по-достоен наследник.
Очите на Зан’нх се разшириха и той отвори уста, за да възрази, но магът-император продължи:
— Затова, докато не намеря решение на този въпрос, докато Тор’х не бъде докаран тук и не се изправи пред мен в небесносферичната зала, обявявам адар Зан’нх за временен престолонаследник.
Зан’нх бе не по-малко изумен от останалите слушатели и не успя да се сдържи да не възкликне:
— Бекх!
Язра’х го погледна и му се усмихна одобрително.
Джора’х долови прошепнатите изумени възклицания. Вече беше нарушил немалко осветени от времето традиции на Илдирийската империя. Беше дръзнал да слезе от какавидения трон и да стъпи върху осквернения под. Беше посочил собствената си дъщеря за свой главен защитник вместо представител на категорията на воините. А сега назначаваше Зан’нх, който нямаше чистокръвно благородно потекло, за следващия престолонаследник. Колко още трябваше да понесат илдирийците?
Джора’х стисна зъби.
„Колкото е необходимо“.
Той беше магът-император и трябваше да остане непоклатим като твърда скала, вместо да се люшка и превива във всички посоки като подухвана от вятъра тревичка. Неговите заповеди обвързваха цялата илдирийска раса, освен заслепените от зловещите манипулации на Руса’х.
Пресегна се и сграбчи ръката на Зан’нх.
— Кажи ми, ако изпитваш някакви безпокойства да поемеш възложената ти роля.
— Аз съм ваш адар, господарю. Не изпитвам никакви безпокойства.
Чувствата, които Джора’х долавяше зад каменното самообладание на сина си, му подсказваха друго.
Джора’х се усмихна предразполагащо.
— Напротив, изпитваш. Но заедно ще сме по-силни.
— Аз… ще служа на мага-император, както той намери за най-добре. — Зан’нх сведе очи към излъсканите каменни плочи. — Докато не настъпи времето на възстановения порядък.
Джора’х изпита известно облекчение от непосилните отговорности, които стягаха сърцето му.
— Адаре, нареждам ти да се отправиш към Хирилка и да заловиш Руса’х и моя двуличен син Тор’х. Докарай ги тук, в Призматичния палат, за да бъдат изправени пред правосъдието на мага-император. Поведи цяла манипула бойни кораби.
Илдирийци срещу илдирийци. Съветниците в небесносферичната зала бяха ужасени и разтревожени. Техният маг-император изпращайте военна сила срещу собствения си брат, срещу собствения си народ. Подобно нещо никога не се беше случвало. Само веднъж в цялата записана в Сагата за седемте слънца история илдирийците се бяха възправяли едни срещу други в гражданска война, изходът от която беше оставил дълбоки белези, белези за векове. Джора’х се надяваше да разреши този проблем по по-безкръвен начин… но това изглеждаше малко вероятно.
Адарът притисна длани към сърцето си за традиционния поздрав.
— Господарю, макар манипулата на кул Фан’нх да понесе загуби при скорошното сражение на Хрел-оро, мисля, че неговите кораби трябва да ме придружат до Хирилка. Воините на тази манипула са достойни и искам да възнаградя смелостта им, като им окажа своето доверие.
Освободеният Зан’нх се оттегли да се заеме със задълженията си.
На илдирийския владетел му предстоеше да се заеме с хидрогите. След докладваното от Зан’нх мрачно послание на кликиския робот по време на нападението на Хрел-оро Джора’х знаеше, че вече не може да отлага неизбежното. Единственото решение, колкото и да го ужасяваше, беше очевидно.
Пришпорван към енергични действия от връхлитащите промени и кризи, магът-император се обърна към най-близките си съветници.
— И накрая, изпратете съобщение на губернатора на Добро. Кажете му… — Джора’х замълча, но истината беше неумолима. — Кажете му, че кликиските роботи са ни предали. Наредете му да ми изпрати Осира’х.
118.
Съливан Голд
На Кронха 3 илдирийските и човешките небесни миньори спазваха неудобното примирие, но Съливан Голд искаше да заздрави връзките с илдирийците. В края на краищата те бяха колеги, а не конкуренти — и би трябвало да си помагат. Имаха общ враг и обща цел. Нямаше никаква причина да странят едни от други. Лидия би го смъмрила, че не е добър съсед и че не кани илдирийските миньори на обяд или почерпка. Но се съмняваше, че Хроа’кс ще прояви интерес към контакти.