Табита продължи да трупа още и още непонятни изображения в продължение на почти цял час. Учените на Ханзата и експертите на ЗВС щяха да ги проучат секунда по секунда, но на Съливан му дотегна да се взира. Хроа’кс вече нямаше търпение да продължи рутинните си занимания — приличаше на алкохолик, който от няколко часа не е докосвал чашката.
Изследователската совалка най-накрая се запромъква по обратния път, измъкна се от мрачните останки и приближи до по-малко увредената сфера на хидрогите. Външната облицовка на кълбото беше оцветена като от топлинен удар, но не се забелязваше никаква цепнатина и дори драскотина.
— Хей, хрумна ми нещо — обади се Табита. — Ще я боцна с активен пулсатор. Вероятно вътре много неща са останали невредими и това ще е ценно допълнение към колекцията ни. До този момент няма никакви произшествия.
— Не злоупотребявай с късмета си, Табита. Пасивното наблюдение е едно, но не искам да предизвикваме…
Но тя вече беше изпратила сигнала за дълбочинно сканиране на заспалото бойно кълбо. Последва светкавичен отговор по сензорния канал.
— О-хо, това се казва рефлекс! — възкликна Табита.
След това сигналът се чу отново, този път двойно по-силно.
— А и това… хм, не е моят пулсатор.
В центъра на потъналото в мрак бойно кълбо проблесна искра като от запалена клечка кибрит, последвана от разискрили си като фосфоресциращ планктон проблясъци, които пробягаха по черупката като вълна.
— Тя наруши покоя му! — възкликна с раздразнение Хроа’кс. — Това е крайно необмислено.
— Спри, Табита! Прекрати сканирането. — Бойното кълбо продължаваше да просветва и Съливан взе решение. — Изключи го напълно… и колкото е възможно по-незабележимо. Махни совалката, преди дрогът да я е усетил. Не искам да я проследи и да ни открие тук горе.
— Но все още имаме отлична телеметрия. Не искаш ли да видиш какво ще стане?
— Вече се страхувам какво може да стане. Изключи я, Табита. Веднага! Пълно изключване. Превърни я в мъртво парче скала.
Избухна кратък проблясък и екраните потъмняха.
— Ако тези хидроги не са напълно унищожени — каза Хроа’кс, — може да се завърнат. Този оцелял кораб може да привлече други бойни кълба.
— Съжалявам. — Съливан тръсна притеснено глава. — Дейностите ни тук май станаха опасни.
Илдирийският небесен миньор го погледна.
— Може би вие човеците би трябвало да изоставите облачното си съоръжение и да се приберете.
Сърцето на Съливан блъскаше като лудо.
— Вие напускате ли?
— Трябва да изпълнявам задълженията си. Оставам.
— В такъв случай оставаме и ние.
Но независимо от това реши да предупреди екипа си да си стегне багажа и да си държи очите отворени на четири.
— Но ще сме по-бдителни — добави Съливан.
— Бдителността може и да не е достатъчна — предупреди Хроа’кс.
— Така е, но е по-добре, отколкото да се откажем веднага.
Илдирийският миньор кимна, сякаш най-после проумял човешкото поведение.
— Отлично, Съливан Голд. Но ако нямате нищо против, имам прекалено много работа за вършене, особено сега, когато разполагаме с твърде ограничено време… благодарение на вас.
119.
Кото Окая
Тъй като вече беше очукано и повредено от скорошната си авантюра с отлетелия кораб на хидрогите, аналитичното компи ГУ предложи да проникне първо в отворената извънземна сфера: искаше да се представи като достоен доброволец за каузата на науката.
Кото гореше от непреодолимо желание да се вмъкне вътре и едва успяваше да овладее въодушевлението си, но все пак съзнаваше, че е по-разумно първоначалния риск да поеме някой от дребните роботи.
— Добре, но внимавай. И докладвай за всичко, което видиш. Не докосвай нищо. Аз ще вляза веднага щом направиш огледа.
ГУ влезе в херметическата камера на совалката. Докато го наблюдаваше да прекосява краткото открито пространство, Кото се запита дали не бе трябвало да поиска едно от препрограмираните от Дел Келъм бойни компита на ЗВС. Бойните роботи бяха оборудвани по-надеждно срещу евентуални опасности, които можеха да възникнат в противниковия кораб. Но ГУ като че ли беше придобило вкус към приключенията и заслужаваше да направи първия опит след всичко, което беше преживяло.
— Влязох в кораба, Кото Окая — предаде компито. — Цялата атмосфера е излетяла. Не виждам други запечатани помещения. Всичко е открито.
— Радвам се да го чуя — отговори Кото. — Не би ми се искало да разбиеш някоя врата и високото налягане отново да те издуха нанякъде.
— Това изглежда малко вероятно.
Кото започна да навлича защитния костюм. Като на всеки скитник, му беше станало навик да облича и съблича космическите костюми така, както всеки нормален човек си нахлузва механично чорапите.