Пазеше в тайна странния израстващ човек-тотем; наблюдаваше внимателно оформянето на чертите му и удебеляването на дървесната му кожа, докато той следеше като през мъгла движенията й с размътените си чворести очи. Солимар често искаше да му обясни причината за тайнствените си усмивки и необяснимото си въодушевление напоследък, но тя предпочиташе да изчака, докато натрупа достатъчно отговори. Дори зелените жреци с тяхната чудновата телевръзка като че ли не знаеха за създанието.
Впечатлена от промените, които забелязваше в дървената фигура всеки ден, Сели обиколи грапавия усукан дънер, облицован с дървесни плочи. Изпъкналите му вълнообразни неравности много приличаха на мускулести човешки крайници. Но това нещо беше много повече от статуя. Беше живо и черпеше енергия от дълбоките си корени в горската почва.
— Иска ми се да знам какво си — каза високо Сели.
Овалните му очи-чворове се раздвижиха. Тя усещаше, че я наблюдава, въпреки че чертите му бяха все още покрити с пласт дървесна кора. Ирисите му напомняха кръгове на отсечено дърво.
Сели беше слушала много пъти зелените жреци да разказват, че световната гора може да наблюдава целия Терок с милиардите си невидими очи сред листата. Но това беше съвсем различно, беше израснало, за да възпроизведе човешки черти и изражения. И й се струваше странно познато…
Един следобед, както беше застанала сред хладните сенки и вдъхваше уханието на плодородната почва и влажната растителност, чу силно припукване. Втурна се към оформения като човек дънер. Чу по-силен пукот и изпращяване, сякаш се разцепваше кора. Горният пласт се беше обелил като на олющено яйце.
Тя отстъпи, но любопитството я накара да се приближи отново.
Златистата кора частично се беше отделила и под нея се показваше бледа свежа дървесина. Беше гладка и зърнеста… като кожа. Големите възлести клони се размърдаха и най-накрая се разгънаха, освободиха се от основния торсо-ствол като ръце на току-що събудил се човек, който се протяга. Приведеният дънер се надигна, сякаш изправи снага, и извърна към нея лицето си; чертите му все още бяха покрити с дебел слой кора.
Дървесните ръце се протегнаха широко, в краищата им се разтвориха клонки като пръсти. Щом съществото докосна лицето си с тях, от вейките сякаш се олющиха струпеи и наистина се показаха пръсти — съвършено оформени.
Сели онемяла гледаше как дървесните пръсти опипват внимателно, как белят кората… Постепенно се показа гладко чело, след това нос и най-накрая цялото лице. И тя го позна.
— Бенето?!
Промълви го с едва доловим шепот. Приликата с брат й, който бе загинал при унищожителното нападение на хидрогите срещу Гарванов пристан, беше абсолютна.
Дървесният Бенето се надигна върху забитите си в земята като крака два ствола, напрегна се, опита се да повдигне крак и най-накрая успя да отдели единия, а след това и другия от корените. После направи мъчителна крачка напред.
— Бенето… там вътре ли си?
Сели го гледаше със светнали очи, но я беше страх да се приближи. Беше слушала стари приказки за изваяни от глина човешки подобия. Как беше думата? Голем? Световната гора беше отгледала и оформила нещо като голем, който приличаше на загиналия й брат зелен жрец.
Дървесната фигура направи втора мъчителна крачка напред и спря, окъпана от сноп слънчеви лъчи, които се промъкваха през сплетените над главата й клони.
Сели се приближи припряно, забравила за предпазливостта си. Отстрани недообелените тук-там парчета кора, които все още провисваха върху гърдите на дървесния човек като кожата на ларва, която не се е излюпила напълно. Когато най-после огледа внимателно изчистеното лице, се увери, че наистина прилича на Бенето, въпреки че тялото му беше гладко, безполово и съвършено.
— О, Бенето! Можеш ли да говориш? Кажи ми нещо!
Дървесният голем помръдна глава и я погледна със зърнестите си очи. Като че ли се напрягаше.
— Не ме ли помниш? Аз съм Сели, малката ти сестричка.
Най-накрая устните се разцепиха, сякаш световната гора тъкмо в този момент довърши оформянето на устата на голема Бенето. Твърдите му устни се извиха в усмивка и зад тях се видяха идеално подредените му дървесни зъби. Той се изкашля и вдиша дълбоко, за да напълни с въздух белодробните кухини в сърцевината си. Чу се някакво свистене, след това някакво гърлено ломотене… и най-накрая прозвучаха слова:
— Сели… разбира се.
Речта му напомняше познатия тембър на брат й, но се долавяше и някакъв глух екот, който й напомни за дървените флейти, които баба й и дядо й правеха за най-малките.