Дейвлин избута мършавия Хъд Стайнман и активира координатната плочка, която щеше да го отведе в Корибус. Няколко техници го изгледаха, един дори вдигна ръка, сякаш за да го спре. Но Дейвлин разполагаше с директен мандат от самия председател Венцеслас. И пристъпи сред ветровитата тишина.
Кликиският град на Корибус изглеждаше точно както на изображенията, получени от двамата Коликос: извисяващите се гранитни стени на каньона оформяха защитена долина с подобни на термитни могили образувания върху земята, както и издигнати върху скалните склонове жилища с огромни подредени кристали. Стайнман беше прав — местността беше абсолютно същата.
Дейвлин огледа призрачния свят. Огрените от смътната слънчева светлина канари бяха осеяни с кристални късове. Кликисите вероятно бяха предположили, че напомнящите крепост отвесни гранитни стени ще ги защитят. Полуразтопеният камък блестеше, сякаш е стопен от някаква невъобразима разрушителна сила.
Опита се да си представи какво би могло да порази насекомоподобната цивилизация. Какъв трябва да е бил този противник, за да ги принуди да създадат кликиския факел? Хидрогите? В края на краищата дори факелът не бе успял да ги спаси и расата им бе унищожена.
Дейвлин беше сигурен, че Ханзата ще изпрати колонисти на Корибус. Помоли се само каквото и да се е случило тук, никога да не се повтори.
9.
Магът-император
В уединената костница под Призматичния палат, където никой не можеше да го види, Джора’х стоеше пред черепа на баща си… изпълнен с омраза към него.
— Принуждаваш ме да продължа да върша позорни деяния!
Разкошната му разпусната коса се извиваше, припукваше като заредена със статично електричество; думите му отекваха като присмех обратно към него в зловещата тишина.
— Бекх! Дори човеците не притежават толкова скверни думи, за да изразят гнева ми срещу онова, което си бил… и в което се превърнах аз.
Беше изминал един-единствен ден от погребалната кремация и черепът на баща му вече беше положен в хладната костница — усамотено кътче, където един маг-император можеше да се отдаде на размисъл за управлението си. Искаше му се да потъне в дълбок подтизмен сън като губернатора на Хирилка.
Проблясващият като перла череп оставаше безмълвен. Празните очни кухини чернееха, гладките зъби се хилеха, сякаш мъртвият маг-император се кикотеше на неволите на сина си.
Преди столетие Сайрок’х несъмнено се беше сблъскал със същото познание — когато бе научил за разплодителната програма и човешките пленници, една от които сега беше Нира. Беше ли изпитал баща му поне тръпка на вина, или просто се беше възползвал от новата „суровина“ за облагите на Империята?
Джора’х обърна поглед към блещукащите кости на дядо си, управлявал по времето на откриването на човешкия заселнически кораб „Бъртън“. В продължение на хилядолетия несекващите усилия на илдирийците да създадат междувидов мост под формата на могъща телепътека, която да предава мисли и образи на хидрогите и да представя двата вида, били съпътствани от неуспехи. В отчаян опит да даде тласък на експериментите на отломъчната колония Добро дядо му беше решил да смеси кръвните линии на потомците на „Бъртън“ с тези на надарени илдирийци. Експериментаторите оплождали човешки жени и използвали мъжете като расови коне.
Джора’х се закле пред себе си, че още при първа възможност ще отлети за Добро и ще открие любимата си Нира. Като маг-император той разполагаше с властта да я освободи поне от задълженията й да бъде обект за разплод. Щеше да се срещне и с дъщеря си Осира’х. Щеше дай се отплати за понесените страдания, както и на поробените човешки същества…
Потръпна при мисълта за тайните, които беше крил баща му, убеден, че наивният му син не би проумял всичко, докато не застане на мястото му. Сега вече знаеше за ролята, която бяха изиграли илдирийците в предишната война с хидрогите, и беше наясно защо радващата се на спокойствие империя — срещу която от хиляда години не се беше изправял външен враг — поддържа толкова огромен и могъщ флот и разполага с такива несметни запаси от екти. Всичко това бе дългосрочна подготовка за предстоящото завръщане на хидрогите… и заради ненадеждността на кликиските роботи.
— Защо разреши на човеците да изпробват своя факел на Ансиър, щом си знаел какво може да се случи?
Дори пълният достъп до тизма не му позволяваше да проумее собствения си баща.
— Защо си поел риска да поставиш на изпитание съдбата?
Едно нещо му беше ясно — че предишният маг-император, както и всички илдирийци, е подценявал или просто не си е давал сметка за амбициите на човечеството. Сайрок’х наистина ли не беше повярвал на онова, което бяха възнамерявали да направят учените на Ханзейския съюз? Или просто не бе предполагал, че човешкото безразсъдство може да е толкова колосално?