Обзети от безсилие пред непосилната задача, родителите й все пак полагаха усилия да организират изтощените труженици, които се бяха струпали на отъпканата поляна под разрушения гъбен риф. Идрис и Алекса официално се бяха оттеглили от ролята си на ръководители и бяха обявили най-големия й брат Рейналд за крал. Но той бе загинал при нападението на хидрогите. Тя не можеше да забрави как го видя за последен път — изправен предизвикателно на върха на покрова на световната гора, докато хидрогите и фероуите се сражаваха над главата му…
Но и днес, както всеки ден от нападението на хидрогите досега, никой нямаше да прекъсне работа, за да започне да се оплаква или да се отдаде на размисли за умрелите. Точно в този момент, когато имаха толкова много за вършене, колкото и искрена да беше скръбта им, това би било задоволяване на излишни прищевки. Имаше безброй дървета и хора, които все още можеха да бъдат спасени, стига да имаше достатъчно свободни ръце, за да свършат необходимото. Именно затова всички терокци, които не бяха много тежко ранени, вършеха необходимото без никакви оплаквания. Както всички останали, и Сели тъгуваше, без да спира работа.
Брат й бе загинал заедно с много други, между които и три от най-близките й приятелки. Другият й брат, Бенето, зеленият жрец, също бе загинал при нападението на хидрогите срещу Гарванов пристан. Всеки ден, без да спре и за миг, Сели работеше до изнемога и се мъчеше да превъзмогне огромната си мъка. Избягваше да мисли и за Лиса, Кари и Рен от страх болката да не я вцепени.
Преди нападението на хидрогите Сели и приятелките й прекарваха по цели дни в забавления из гората, без да се замислят особено за бъдещето. Тя обичаше да се упражнява в дървесни танци, а Рен беше много добра в ловенето на кондорови мухи. Лиса и Кари харесваха едно и също момче, но то не обръщаше никакво внимание и на двете. Как се бяха превивали от смях, докато играеха заедно, без да предполагат, че животът може да се промени…
Никоя от тях не беше допускала, че в небесата дебнат неприятели.
Сега само Сели, най-малката от всички деца в семейството, беше останала на Терок, тъй като сестрите й Сарейн и Естара живееха в Двореца на шепота на Земята. Когато беше малка, и двете много често я обвиняваха, че обича да се оплаква, но сега детските тревоги и грижи й се струваха дребни и незначителни. За първи път в живота си Сели изпитваше едновременно свободата на независимостта и бремето на истинската отговорност. И беше твърдо решена да помогне на своя народ да превъзмогне огромната трагедия. Проблемът изглеждаше неразрешим, но тя стискаше зъби, вирнала дръзко брадичка.
Всички оцелели терокци превъзмогваха отчаянието с твърдата си решимост да се справят с връхлетелите ги проблеми. Хората не бяха подготвени за подобна гибелна разруха, но преживяното беше събудило непоколебимостта им да помогнат на световната гора и това ги правеше по-силни и сплотени.
„Ние не сме сами. Грижим се за дърветата и те се грижат за нас. Те са източник на нашата сила и заедно ще се справим с изпитанията“, беше казал отец Идрис, когато събра оцелелите след нападението.
Сега по ствола на централното дърво на гъбения риф бяха подпрени стълби, бяха закачени скрипци и въжета, имаше временни платформи и работните групи спасяваха, каквото могат. По-възрастните почистваха боклуците от обгорената гъбеста тъкан в долните нива, а малките деца лазеха внимателно по несигурните клони и маркираха къде могат да минат по-тежките възрастни работници. Сели си спомни как двете с Естара се изкатерваха на върха на гигантската гъба, за да събират крехкото белезникаво гъбено месо, което Бенето обичаше толкова много…
За щастие след първото нападение хидрогите бяха прекалено ангажирани с избухналия конфликт между тях и фероуите и не се върнаха, за да доунищожат гората. Но това ни най-малко не успокояваше Сели. Наоколо имаше ужасно много смърт и разруха.
Чу над главата си изненадан вик, който премина в плач. В едно от помещенията на гъбения риф едно от децата беше намерило починала от задушаване жена. Няколко души се изкатериха по по-стабилните клони, за да изтеглят жертвата. Сели познаваше жената — беше тяхна семейна приятелка и правеше изключително вкусни ястия от горски плодове. Сърцето й се сви, но вече нямаше сили да скърби: всяка нова трагедия се плъзваше по нея, както дъждът се стича по подгизнала от дъжда дреха. Рейналд, Бенето, Лиса, Кари, Рен — имената им се редяха в съзнанието й едно след друго. Ужаси се при мисълта да не забрави някого — нямаше да е справедливо. Трябваше да запомни всички. Всички до един.