Уошингтън Ървинг
Буреносния кораб
В златния век на провинцията Нова Холандия, когато над нея властвувал Вотер ван Твилер, иначе наричан Подозрителния, един зноен следобед, точно по време на лятното слънцестоене, хората от Манхатос били изплашени до смърт от страшна гръмотевична буря. Дъждът се леел на такива потоци, че плющял по земята и вдигал пара. Гръмотевиците сякаш трещели и тътнели направо по покривите на къщите, светкавиците се въртели около църквата „Свети Никлас“ и на три пъти насмалко щели да попаднат на ветропоказателя й. Новият комин на Гарет ван Хорн бил разсечен до основи, а Дофуе Милдеберхер онемял от уплаха и паднал от олисялата си кобила, както яздел към града. Накратко, това била една от онези нечувани бури, които се случват само веднъж в живота на онзи почтен човек, когото във всички градове наричат най-стария заселник.
Голям бил ужасът на добрите женици от Манхатос. Те събрали децата си и се изпокрили в мазите, след като окачили на железните стълбове отстрани на всеки креват по една обувка, за да не привличат гръм. Най-сетне бурята стихнала, тътенът преминал в боботене и залязващото слънце се появило изпод парцаливите краища на облаците, от което широката гръд на залива блеснала като море от разтопено злато.
От укреплението дошла новината, че в залива има кораб. Тя преминавала от уста на уста и от улица на улица и скоро предизвикала голяма суматоха в малката столица. Пристигането на кораб в тези ранни времена от колонизацията на тези земи било събитие от огромно значение за жителите. Той носел новини от Стария свят, от тяхната родина, от която били напълно откъснати. По подобен начин гледали и на кораба, който пристигал. Веднъж в годината те очаквали кораб, който да им достави лук, фини стоки на разкоша и удобството, пък и най-насъщните неща. Добрата вроу1 не можела да има нова шапка или нова дреха, докато не пристигнел корабът. Художникът го очаквал заради четките и боите си, кметът — за лулата си и запасите от холандски джин; ученикът — за своя пумпал и мраморни топчета, а високомерният земевладелец — за тухлите, с които ще построи новата си къща. Така че всички — бедни и богати, големи и малки, живеели в нетърпение до идването на кораба. Пристигането му било най-голямото събитие в Ню Амстердам и от началото до края на годината — корабът, корабът, корабът — бил постоянна тема на разговор. Ето защо новината от укреплението накарала цялото население да отиде там, за да зърне жадувания кораб. Не било точно времето, когато трябвало да пристигне, и затова появяването дало повод за размишления. Около укреплението се събрали много хора. Тук-таме се виждал някой надут бърхъместър,2 който бавно и самоуверено изказвал мнението си пред тълпа от старици и шляещи се деца. Другаде се били събрали старци със загорели лица, някогашни рибари и моряци, които били големи капацитети по такива, случаи; те изказвали различни мнения и предизвиквали големи спорове сред неколцината си привърженици, но човекът, в когото с уважение били вперили очи и когото следели всички, бил Ханс ван Пелт, старият капитан — холандец, излязъл в пенсия, морският оракул на града. Той изучавал кораба през стар телескоп, покрит с насмолен брезент, тананикал си някаква холандска мелодийка и не продумвал. Но тананикането на Ханс ван Пелт винаги имало по-голяма тежест за хората, отколкото цяла реч, произнесена от друг.
Междувременно корабът вече можел да се види добре и с просто око. Бил здрав, закръглен холандски кораб с висок нос и кърма, на която се развявало холандското знаме. Приближавал се все по-наблизо по гребените на вълните, а вечерното слънце позлатявало издуващите се платна. Караулът, който съобщил за кораба, заявил, че го зърнал най-напред в средата на залива и че той се показал изведнъж — сякаш изникнал от дълбините на черния буреносен облак. Присъствуващите погледнали Ханс ван Пелт, за да видят какво ще каже той при тези думи. Ханс ван Пелт стиснал устни още по-здраво и не казал нищо, при което някои поклатили глави, а други повдигнали рамене.
Сега от брега непрекъснато викали кораба, но не получили никакъв отговор. Като минал покрай укреплението, той държал все същия курс нагоре по Хъдсън. Изкарали оръдие и го насочили срещу него, заредили го с известна трудност, след което Ханс ван Пелт стрелял, тъй като гарнизонът не можел да си служи с артилерия. Снарядът без съмнение минал направо през кораба и се плъзнал по водата от другата страна, но явно не му обърнали внимание! Колкото и странно да е, всички платна били вдигнати и корабът се носел нагоре по реката — точно срещу вятъра и течението. Като видял това, Ханс ван Пелт, който бил и началник на пристанището, наредил да му приготвят лодката и потеглил с нея с намерението да се качи на борда, но след като гребал два-три часа, се завърнал, без да е успял. Понякога между него и кораба имало не повече от стотина-двеста ярда, но изведнъж, само за миг, разстоянието се увеличавало на половин миля. Някои казвали, че за това са виновни гребците му, които били доста дебели и лесно се задъхвали, затова от време на време спирали да си починат и да си плюят на дланите, но по всяка вероятност те просто злословели. Ван Пелт все пак успял да приближи достатъчно, за да види екипажа — всички били облечени по холандски обичай — офицерите с жакети и високи шапки с пера; никой от тези на борда не отронил нито дума; стояли неподвижни като някакви статуи и корабът сякаш бил оставен на самоуправление. И той се носел нагоре по реката, като постепенно се смалявал във вечерното сияние, докато накрая изчезнал от погледа като бяло облаче, стопило се в лятното небе.