Необходимо било известно време, за да се съобщи на майката на Долф, че синът й се е завърнал, тъй като бедната жена отдавна го била оплакала и духът й бил сломен от утешителите, които всекидневно я развеселявали с истории за призраци и за хора, отвлечени от дявола. Долф я намерил на легло, а другият член на семейството Хейлихер — котката на добрата дама — мъркала край нея, но за съжаление мустаците, на които дължала славата си, били съвсем опърлени. Бедната жена обвила с ръце шията му: „Момчето ми, момчето ми! Нима си още жив?“ От радост, че се е завърнал, за миг тя сякаш забравила всички загуби и грижи. Дори мъдрата котка показала неоспорими признаци на радост от завръщането на младежа. Тя виждала и навярно разбирала, че семейството им е в жалко и окаяно състояние и изпитвала такова съчувствие, каквото изпитват само онези, които са в подобно положение. Но всъщност напразно набеждават котките — те са способни на много по-голяма обич, отколкото предполагаме. Очите на старата дама грейнали, когато видяла, че поне едно същество се радва на завръщането на сина й.
— Тиб те позна! Горкото безгласно животно! — казала тя, като галела петнистия гръб на любимата си котка. После, щом се успокоила, поклатила тъжно глава: — О, мой клети Долф! — възкликнала тя. — Майка ти вече не може да ти помогне! Тя не може да помогне дори на себе си! Какво ще стане с тебе, мое бедно момче?!
— Майко — казал Долф, — не говори така, твърде дълго съм ти бил в тежест, сега е мой ред да се погрижа за теб в старините ти. Хайде, не се тревожи — ти, аз и Тиб ще видим по-добри дни. Аз съм тук, както виждаш, млад, здрав и силен, затова да не се отчайваме; вярвам, че нещата някак си ще се оправят.
Докато продължавала тази сцена в семейство Хейлихер, до доктор Книперхаузен стигнала новината за благополучното завръщане на неговия ученик. Дребничкият доктор съвсем не знаел дали да се радва, или да съжалява. Той бил щастлив от завръщането на Долф, тъй като по този начин лошите слухове за къщата му били опровергани, но му било неприятно, че ученикът му, от когото смятал, че се е отървал, отново ще му бъде в тежест. Докато се колебаел между тези две чувства, съветите на фрау Илси го накарали да реши да използува отсъствието на младежа и да му затвори вратите завинаги.
Ето защо, когато станало време за лягане и можело да се предположи, че подлият ученик ще потърси старата си квартира, всичко било готово за неговото посрещане. След като Долф успокоил най-сетне майка си, той потърсил къщата на бившия си господар и повдигнал чукчето с трепереща ръка. Едва-що похлопал колебливо и главата на доктора с червена нощна шапчица се показала от един прозорец, а тази на икономката, с бяла шапка — от друг. Посрещнали го с куп обидни думи, примесени с безценни съвети, които рядко се дават, освен на приятел в беда или на престъпник на подсъдимата скамейка. За няколко мига не останал нито един прозорец на улицата без нощна шапчица, която да не слуша пискливия глас на фрау Илси и гърленото крякане на доктор Книперхаузен, а новината се предавала от прозорец на прозорец: „О! Долф Хейлихер се е завърнал и отново върши своите лудории!“
Накратко, бедният Долф разбрал, че от доктора няма да получи нищо освен добър съвет — стока, която така изобилствувала, че могла дори да бъде изхвърлена през прозореца; затова той бил склонен да се оттегли и да прекара нощта в скромната къща на Питър де Хрод.
На следната сутрин рано призори Долф се озовал в Къщата с призраците. Всичко изглеждало както го бил оставил. Земята била обрасла с трева, сякаш никой не бил стъпвал там след неговото заминаване. С трепетно сърце той забързал към кладенеца. Надникнал и видял, че е много дълбок и на дъното има вода. Бил се снабдил със здрава въдица, каквато използуват рибарите по бреговете на Нюфаундленд, в края й имало голяма тежест и дебела кука. С нея започнал да опипва дъното и да търси из водата. Открил, че е доста дълбоко; изглежда, имало много отпадъци и откъснали се камъни. Няколко пъти куката му се закачила и едва не счупил въдицата. От време на време измъквал разни боклуци — конски череп, желязно колело и разнебитено ведро, обковано с желязо. Работел вече няколко часа, без да открие нищо, което да възнагради усилията му или поне да го окуражи да продължи. Започнал да се чувства истински глупак, задето се оставил да бъде така измамен от разни сънища, и се канел да захвърли въдицата и всичко останало в кладенеца и да се откаже от по-нататъшното търсене.