Долф се качил на борда с леко сърце. Вдигнали платна, задухал попътен вятър и скоро изгубили от погледа си Олбъни, зелените му хълмове и закътаните му в шубраци острови. Преминали безпрепятствено край Катъзкилските планини, чиито вълшебни върхове се очертавали ярко в безоблачното небе. Преминали успешно през планините, без Дъндърбергският дух и неговата банда да ги безпокоят, прекосили бързо залива Хавърстро, минали край Кротън Пойнт и през Тапаан Зее и под Палъседс, докато на третия ден следобед видели нос Хобокън, който увиснал като облак в небето, и скоро след това покривите на Манхатос изникнали сякаш изпод водата.
Първата грижа на Долф била да успокои майка си, тъй като непрекъснато го преследвала мисълта, че тя се е безпокояла за него. На път за дома напрегнал ума си да измисли някакво оправдание за отсъствието си, без да издава тайната на Къщата с призраците. По средата на тези размишления стигнал до улицата, където се намирал родният му дом, и останал поразен, когато видял там само куп развалини.
Явно имало силен пожар, който унищожил няколко големи къщи и скромното жилище на бедната госпожа Хейлихер. Стените не били изцяло разрушени, така че Долф можел да различи някои неща, познати му от детството. Камината, около която често играел, все още стояла, украсена с холандски плочки, илюстриращи пасажи от библейската история, на които някога погледът му се спирал с възхищение. Сред боклука лежали останки от креслото на старата дама, от което тя често му давала добри съвети, а близо до него била семейната библия с месинговите закопчалки, сега, уви, почти превърната в пепел.
За миг Долф бил съкрушен от тази безрадостна гледка, защото се уплашил, че майка му може да е загинала в пламъците. Но един съсед, който минавал случайно оттам, разсеял ужасните му опасения, като му казал, че майка му е още жива.
Добрата жена наистина била загубила всичко в това неочаквано бедствие, тъй като по време на пожара всички много усърдно се стараели да спасят хубавите мебели на богатите й съседи, та нямали време да мислят за малкото жилище, и нищожната покъщнина на клетата госпожа Хейлихер и затова ги оставили спокойно да изгорят. Нещо повече, ако не била любезната помощ на стария й приятел Питър де Хрод, достопочтената дама и котката й щели да споделят съдбата на къщата. Тя била така обзета от страх и болка от сполетялото я, че лежала изнемощяла и покрусена. Все пак хората проявили към нея присъщата си доброта. След като, доколкото било възможно, мебелите на богатите й съседи били спасени от пламъците, а самите те били посетени своевременно и тържествено и утешени за загубата на имуществото си, като на дамите било изказано съчувствие за изживяното нервно напрежение, хората най-сетне започнали да се сещат и за бедната госпожа Хейлихер. Тя отново станала предмет на всеобщо съчувствие, всички я съжалявали повече от всякога и само ако би могло съжалението да се превърне в пари, то — господи! — колко богата щяла да е тя.
Сега било решено съвсем сериозно да се направи нещо за нея. Ето защо свещеникът я споменавал в молитвите на неделните служби и цялото паство се присъединявало най-усърдно. Дори Кобъс Хрусбек, градският съветник, и мънер Милдолър, големият холандски търговец, се изправяли до своите черковни пейки и не жалели гласовете си, а както се смятало, молитвите на такива известни личности не остават без последствия. Доктор Книперхаузен също я посещавал и й давал безброй безплатни съвети и всички възхвалявали неговата благотворителност. Що се отнася до нейния стар приятел Питър де Хрод, той бил беден човек, чието съжаление, молитви и съвети значели малко, затова той й дал само това, което било по силите му — дал й убежище.
И така, Долф свърнал към бедната къща на Питър де Хрод. По пътя си припомнил цялата нежност и топлота на добродушната си майка, нейното снизхождение към грешките му, слепотата й за недостатъците му и тогава се замислил за своя безделен и лекомислен живот. „Какъв непрокопсаник съм бил — казал си Долф, като поклащал тъжно глава. — Бил съм истински нехранимайко, това е истината. Но — добавил той бързо и скръстил ръце, — нека само да е жива, само да е жива, ще се покажа истински син.“
Като наближил къщата, Долф срещнал Питър де Хрод, който тъкмо излизал. Старецът се отдръпнал ужасен, защото не бил сигурен дали пред него не стои призрак. Но тъй като било посред бял ден, Питър събрал кураж, успокоен, че никой призрак не би посмял да се покаже, когато слънцето грее толкова силно. Сега Долф научил от достопочтения клисар какви слухове и какъв ужас предизвикало тайнственото му изчезване. Всички вярвали, че бил отвлечен от духовете на онези знатни хора, които витаели из къщата, и старият Абрахам Вандозер, който живеел до големите платанови дървета на три километра оттам, твърдял, че когато се връщал една нощ късно у дома чул ужасен шум, който напомнял плясъка от крилата на диви патици, отлитащи на север. Като последица Къщата с призраците вдъхвала десет пъти по-голямо страхопочитание от всякога; никой не се осмелявал за нищо на света да прекара в нея и една нощ, а докторът престанал да ходи там дори денем.