Кон Игълдън
Буревестник
Войните на Розите, книга първа
Карти и родословни дървета
Пролог
1377 г. сл.Хр.
Съдини с тъмна кралска кръв бяха наредени под леглото, забравени от лекаря. Алис Перърс се бе отпуснала на един стол, останала без дъх усилието да напъха краля на Англия в доспехите му. Въздухът в стаята миришеше на кисела пот и смърт, а Едуард лежеше и имаше вид на собствената си восъчна фигура — блед и белобрад.
В очите на Алис напираха сълзи, щом го погледнеше. Страшният удар, който повали Едуард, дойде като гръм от ясно небе, незабелязано донесен от топлия вятър. Тя се наведе внимателно напред и избърса лигата, проточила се от ъгълчето на висналата му уста. Някога беше толкова силен, мъж сред мъжете, дето можеха да се бият от зори до мрак. Доспехите му блестяха, макар да бяха нащърбени и белязани като плътта, която покриваха. Станал беше само кожа и кости.
Почака го да отвори очи, без да знае дали все още разбира нещо. Съзнанието му ту идваше, ту си отиваше — мигове от мъждукащия живот, които ставаха по-редки и кратки с всеки изминал ден. На съмване се беше събудил и шепнешком бе поискал да го облекат в доспехите му. Тогава лекарят скочи от стола си и поднесе на краля още една от гадните си смеси. Безпомощен като дете, Едуард само отпрати с жест смърдящата течност и започна да се дави, когато онзи продължи да притиска купичката към устните му. При тази гледка Алис не издържа. Въпреки гневните протести на лекаря тя го изгони от кралските покои, като плющеше с престилката си към него, без да обръща внимание на заплахите му, докато най-сетне успя да затвори вратата зад гърба му.
Едуард я наблюдаваше как вдига металната ризница от стойката за доспехи. В миг се усмихна, после сините му очи се затвориха и главата му клюмна обратно върху възглавниците. През следващия един час тя порозовя от напрежението, бършеше чело с ръката си, докато се бореше с кожените връзки и метала, повдигайки безучастния старец насам-натам. Все пак брат ѝ беше рицар и не ѝ бе за първи път да приготвя мъж за война.
Когато успя да надене металните ръкавици на ръцете му и най-сетне се отпусна, той вече почти бе загубил съзнание и стенеше леко в унеса си. Пръстите на ръцете му потрепваха в спазъм върху смачканите завивки; в един миг тя пое дълбоко въздух и скочи; досети се какво иска той. Пресегна се за големия меч, облегнат на стената, и трябваше да го вдигне с две ръце, за да го постави там, където пръстите му можеха да хванат дръжката. Беше време, когато Едуард размахваше това оръжие, сякаш бе леко като перце. Тя избърса горещите си сълзи, когато ръката му стисна конвулсивно дръжката, а ръкавицата проскърца в тишината.
Сега пак приличаше на крал. Справи се. Кимна на себе си, доволна, че когато дойде моментът, ще го видят такъв, какъвто винаги е бил в живота. Тя бръкна в джоба си за гребен и започна да приглажда бялата коса и брадата на местата, където се бяха сплъстили и оплели. Нямаше много време. Лицето му бе отпуснато от едната страна, сякаш бе от восък, който се е стопил, а дъхът му идеше на хрипове.
На двайсет и осем тя бе с почти четирийсет години по-млада от краля, но допреди болестта Едуард беше жизнен и силен, сякаш смяташе да живее вечно. През целия ѝ живот той бе единственият владетел и никой от тези, които познаваше, не си спомняше за баща му, нито пък за Чука на шотландците, който бе управлявал преди него. Династията на Плантагенетите беше оставила своя белег върху Англия и бе съкрушила Франция в битки, за които никой не бе вярвал, че могат да спечелят.
Гребенът ѝ се запъна в брадата. При допира сините очи се отвориха и от това съсипано тяло нейният крал я погледна. Алис потръпна под суровия взор, пред който ѝ бе прималявало в продължение на толкова време.
— Тук съм, Едуард — отрони почти в шепот. — Тук съм. Не си сам.
Част от лицето му се отдръпна в гримаса и като вдигна здравата си лява ръка, той сграбчи и свали нейната, която стискаше гребена. Всеки дъх стържеше и кожата му почервеня от усилието да проговори. Алис се наведе, за да чуе смотолевените му думи.
— Къде са синовете ми? — попита, като надигна глава от възглавницата, после пак я отпусна. Дясната му ръка трепереше върху дръжката на меча, извличайки успокоение от него.
— Идват, Едуард. Изпратих вестоносци за Джон да го върнат от лова. Едмънд и Томас са в далечното крило. Всички идват.