Почувства, че плужекът е към края на тирадата си.
— Да, сър — продума тя скромно.
— Какво? — разкрещя се той. — Какво значи това „да, сър“? — На бледите му бузи цъфнаха червени петна, а гневът му се разрази още повече. — Просто изчезвай оттук! — изсъска той. — Не искам да виждам лицето ти, освен ако не те повикам, ясно ли е? Имам по-важни неща да върша днес от това да те уча на обноските, които очевидно ти липсват. Подивяла си! Когато кралят си тръгне, ще помисля за наказание, което няма да е лесно да забравиш. Върви! Махай се!
Маргарет избяга, поруменяла и разтреперана. Мина край брат си Луи в коридора отпред и за пръв път той прояви съчувствие.
— Джон те чака в банкетната зала — промърмори той. — Ако искаш да го избегнеш, заобиколи през кухнята.
Маргарет сви рамене. Луи се мислеше за хитър, но тя го познаваше прекрасно. Джон ще бъде в кухнята или някъде наблизо, това поне беше ясно. Няма да успеят да я напъхат в някой казан, не и когато има толкова прислужници, дето приготвят пиршеството за краля, но без съмнение брат ѝ ще да е измислил нещо също толкова неприятно. Изпълнена с достойнство, тя по-скоро вървеше, отколкото тичаше, докато се бореше със сълзите, чиято поява не можеше да си обясни.
За нея нямаше значение, че плужекът се е ядосал, и защо да има? Реши да намери майка си някъде в центъра на цялата суетня и шумотевица, а само допреди няколко дни навред цареше тишина. Откъде дойде цялата тая прислуга? Нали нямаха пари, а и нищо не бе останало за продан.
До залез-слънце вече братята ѝ се бяха отказали да я преследват, защото трябваше да се обличат за празненството. Населението на замъка Сомюр се увеличи още повече, тъй като крал Шарл изпрати пред себе си своя антураж. Освен готвачите, наети от домакинствата на благородници и от селото, сега имаше и майстор-готвачи, които проверяваха всеки етап от подготовката, и половин дузина мъже в черно, оглеждащи всяка стая за шпиони и убийци. За първи път баща ѝ не обели и дума, когато хората на краля започнаха да разпитват пазачите му и да ги организират. Вече всички околни села бяха научили, че се очаква кралска визита. Падаше здрач и лястовиците вече се виеха и стрелкаха из небето, а селяните надойдоха от пасищата и нивите си със семействата. Наредиха се покрай пътя за Сомюр и протягаха вратове, за да зърнат отдалече Величеството. Мъжете сваляха шапки, докато кралят минаваше, размахваха ги и го приветстваха.
Пристигането на крал Шарл не се стори на Маргарет толкова впечатляващо, колкото беше очаквала. Тя наблюдаваше от прозореца на кулата, когато малка група от конници се зададе по пътя откъм юг. Надали имаше и двайсетина, скупчени около една крехка, тъмнокоса личност, загърната в бледосиньо наметало. Кралят не се спря да поздрави селяните, доколкото тя успя да види. Зачуди се дали той не си мисли, че светът е пълен с ликуващи хора, сякаш те бяха част от околния пейзаж като дърветата или реките.
Докато кралската свита минаваше през главния вход, Маргарет се наведе през отворения прозорец, за да ги гледа. Кралят ѝ се видя доста обикновен, докато слизаше от коня си в двора и подаваше юздите на един слуга. Хората му имаха закоравели, сериозни лица и някои от тях се оглеждаха наоколо с изписана по лицето неприязън. Тя ги възненавидя веднага. Видя също как баща ѝ излезе и се поклони пред краля, преди да влязат вътре. Гласът на Рене се извиси до прозорците, груб и гръмогласен. Направо се подмазва, помисли си тя. На човек като краля със сигурност му е втръснало от ласкателство.
Пиршеството беше пълна трагедия. Маргарет и Йоланда бяха заточени на далечния край на дългата маса, стегнати в рокли, които миришеха на камфор и кедрово дърво и бяха твърде скъпи, за да бъдат изцапани. Братята ѝ седяха по-напред на масата и обръщаха глави към краля като пътници, дето се греят на разпаления огън в странноприемница. Като най-голям Джон се опита да води разговор, но усилията му бяха толкова сковани и церемониални, че Маргарет я напуши смях. Атмосферата беше непоносимо натегната и, разбира се, сестра ѝ Йоланда я щипеше под масата, за да я принуди да извика и така да се посрами. Маргарет пък я боцкаше с вилица от някакъв сервиз от сребърни прибори, които никога преди това не беше виждала.
Тя знаеше, че не ѝ е разрешено да говори; майка ѝ Изабел съвсем ясно ѝ го каза. Затова седеше мълчаливо, докато виното се лееше и кралят благоволяваше от време на време да пуска снизходителни усмивки към баща ѝ или Джон между ястията.