Рубен се втренчи във войника. Ръцете му бяха мръсни, а униформата му смърдеше, но от него все още се излъчваше тази обезпокоителна самоувереност. Още трима мъже си показаха жълтите зъби зад гърба му, наслаждаваха се на неудобството, което причиняваха. Мисълта, че ще бъде принуден да тръгне с тия мъже, накара Рубен да се изпоти.
— Чудя се дали не мога да помогна, мосю Мозел? — чу се глас над рамото му.
Обърна се и видя фигурата на лорд Йорк, застанал с чаша вино в ръка. Рубен въздъхна облекчено. Английският благородник приличаше на войник с издадената си челюст и широки рамене. Френските войници в миг станаха по-възпитани.
— Този… капитан твърди, че трябва да ме арестуват, лорд Йорк — бързо обясни Рубен, нарочно използвайки титлата. — Не ми е казал още по какво обвинение, но съм убеден, че има някаква грешка.
— Разбирам. И какво всъщност е обвинението? — попита Йорк.
Рубен видя как войникът се кани да отвърне с нахалство, но после сви рамене. Не беше благоразумно да раздразва човек с репутацията и влиянието на Йорк, поне не за един нисък ранг като капитан.
— Богохулство и магьосничество, милорд. Ще трябва да отговаря през съда в Нант.
Евреинът усети как устата му зяпна от изненада.
— Богохулство и… Това е лудост, мосю! Кой е обвинителят ми?
— Не ми е работа да отговарям — рече войникът. Той наблюдаваше лорд Йорк и беше напълно наясно, че онзи може да реши да се намеси. Рубен също се обърна към англичанина.
— Милорд, ако можете да ги накарате да се върнат утре сутрин, убеден съм, че ще намеря свидетели и доказателства, които ще покажат, че това е лъжа.
Йорк го погледна отвисоко и очите му заблестяха на светлината на лампата.
— Не смятам, че е въпрос, който е свързан с английското право, мосю Мозел. Това не е моя работа.
Капитанът се усмихна по-широко, като чу думите му. Пристъпи напред и стисна здраво Рубен за ръката.
— Моля за сътрудничество, мосю. Елате с мен сега. Не ми се ще да ви влача — хватката се усили в подкрепа на думите му. Евреинът се запрепъва, не можеше да повярва на това, което се случва.
— Магистратът е в къщата ми, капитане! Нека поне да го повикам навън при вас. Той ще ви обясни всичко.
— Не става дума за местен проблем, мосю. Защо не кажете още нещо, та да ми предоставите удоволствието да ви набия зъбите по-навътре в гърлото?
Рубен поклати глава мълчаливо, обзет от страх. Беше на петдесет години и вече дишаше трудно. Заплахата за насилие го изуми.
Ричард, херцог на Йорк, гледаше как отвеждат домакина му и като че ли се забавляваше. Видя как съпругата му си пробива към него път през тълпата и застава до рамото му с доволно изражение, докато възрастният мъж се препъваше през градината в хватката на своите пазачи.
— Мислех, че тази вечер ще бъде ужасно скучна — вметна тя. — Това е единственият начин да се справим с евреите. Стават твърде смели, ако не им напомниш за положението им. Надявам се да го бичуват заради наглостта му.
— Убеден съм, че точно така ще стане, скъпа — отвърна той развеселен.
В главния салон двамата доловиха писък, когато новината стигна до съпругата на Рубен. Сесили се усмихна.
— Мисля, че бих желала да видя оранжерията — заяви тя и протегна ръка към съпруга си, за да я поведе.
— Обвиненията са доста сериозни, скъпа — замислено рече Йорк. — Бих могъл да ти купя къщата, ако я искаш. Анжер е прекрасен през лятото и не притежаваме собственост тук.
Тънките ѝ устни се присвиха и тя поклати глава.
— По-добре да я изгорим и да я построим отново след предишния ѝ собственик — отговори тя и го накара да се засмее, докато влизаха вътре.
4.
Рубен усети вкуса на кръв в устата си, докато залиташе и пресичаше пътя. Заливаше го мирисът на нечистоплътната тълпа, която ревеше и плюеше по него, наричаше го исусоубиец и богохулник, а лицата бяха почервенели от праведно възмущение. Някои хвърляха камъни и студена, мокра кал, която лепнеше по гърдите му и се плъзгаше под разкопчаната му риза.
Рубен не обръщаше внимание на разгневените граждани. Те едва ли можеха да му сторят повече, отколкото бе пострадал досега. Всяка частичка от тялото му беше разранена или смазана, а едното му око представляваше лепкава сляпа маса, от която по страната му се процеждаше тънка струйка течност. Той куцукаше, докато го бутаха напред по улицата на Нант и викаше — краката му кървяха през увития плат и оставяха след него кървави следи по камъните.
Беше загубил нещо през месеците на изтезания и затворничество. Не вярата си. Дори за миг не се беше съмнявал, че враговете му ще получат същото наказание. Господ ще ги издири и ще наведе главите им с нажежено желязо. Но вярата му в някакво елементарно чувство за приличие у хората беше разбита наедно с краката му. Никой не беше дошъл да го защити или пък да го освободи от съдебния процес. Познаваше поне дузина мъже, които разполагаха с властта и богатството да осигурят освобождението му, но всички те останаха безмълвни, докато новината за ужасяващите му престъпления се разнасяше наоколо. Той поклати уморено глава, целият обзет от фатализъм. В нищо от това не намираше логика. Като че човек с неговото положение в обществото би прекарвал вечерите си да пие кръвта на християнски дечица! Когато в избата му е пълно с прекрасно червено вино.