— Не мога да кажа — отговори Хенри на въпрос, който никой не му бе задавал.
Той отвори очи, но стаята сякаш се въртеше пред очите му и сетивата му плувнаха в киселините на кръвта му. Изведнъж се задави, устата му се напълни със зеленикав стомашен сок. Маргарет притаи дъх от ужас, когато течността с отвратителен горчив мирис се изплъзна от устните му.
— Уморявате краля, милейди — рече Олуърди, едва сдържайки задоволството си. С кърпата си той забърса енергично тънката лига, която излизаше от устата му. — В качеството си на кралски лекар…
Маргарет го погледна с такава злост, че той се изчерви и замлъкна. Хенри продължи да се дави, стенейки, докато стомахът му се свиваше и се изпразваше. Течностите изригваха от устата му върху одеялото или туниката му. Кръвта продължаваше да капе от ръката му, падаше на ярки капки около купата, които попиваха в завивката. Олуърди се тюхкаше край краля, попиваше и бършеше.
Маргарет държеше ръката на Хенри, който изведнъж се наведе напред с изпъкнали като въжета жили на врата. Купата с кръв излетя и се счупи с ужасяващ пукот, разливайки гъстото си съдържание по одеялото и на пода в уголемяваща се локва. Накрая спря върху пода с обърнато нагоре дъно. По цялото тяло на краля мускулите му се стегнаха в спазъм; очите му се забелиха.
— Ваше Величество? — поде притеснен Олуърди.
Нямаше отговор. Младият крал се превъртя на една страна, изпаднал в безсъзнание.
— Хенри, чуваш ли ме? Какво си направил с него? — попита го тя.
Доктор Олуърди поклати глава, изнервен и объркан.
— Милейди, нищо от това, което съм му дал, не може да причини припадък — обясни той. — Старата болест се вкопчи пак в него. Всичко, което правя, е да я държа под контрол.
Докторът се мъчеше да прикрие паниката си. Стъпи насред локвата кръв и се надвеси над краля. Пощипа бузите му, отпърво лекичко, после толкова силно, че остави червени следи.
— Ваше Величество?
Отговор не последва. Гърдите на краля се надигаха и спускаха както преди, но самият човек си беше отишъл, загубен за света.
Маргарет погледна отпуснатото лице на мъжа си, после лекаря, застанал отстрани с оплескано от кръв и повръщано черно палто. Протегна ръка и го сграбчи за ръката.
— Никакви гадни отвари повече, никакво пускане на кръв и хапчета. Край, докторе! Само посмей да протестираш и ще накарам да те арестуват и да те подложат на разпит. Аз ще се грижа за съпруга си.
Тя обърна гръб на лекаря и взе чисто парче плат, за да превърже все още кървящата от кюретата рана на ръката на Хенри. Стегна я здраво, като си помогна със зъби, после стисна мъжа си с две ръце. Главата му клюмна напред, а от устата му се процеждаше лига.
Олуърди зяпна, когато младата кралица, прехапала устни от колебание, вдигна ръка с отворена длан и я задържа във въздуха, като видимо цялата трепереше. После пое дълбоко въздух и удари плесница на Хенри, при което главата му се люшна назад. Той изобщо не издаде звук, макар че по бузата му бавно плъзна яркочервен отпечатък, който показваше къде го е ударила. Маргарет го остави да се отпусне назад в стола си, разрида се от отчаяние и болезнен страх. Устата на доктора се отвори и затвори, но той нямаше какво повече да каже.
Епилог
Лондон можеше да бъде красив през пролетта. От слънцето бавно течащата река искреше, а на всички пазари се продаваха пресни продукти. Още имаше хора, които идваха да видят къде брадвата на Кейд е оставила белег върху Лондонския камък, но дори и той се заличаваше с времето и от докосването на безчет ръце.
В двореца Уестминстър пристигаха лордове от цялата страна с карети или коне, или пък плаваха нагоре по реката в баржи с гребла. Идваха сами или на тумби, щураха се по коридорите или в заседателните зали. Председателят Трешъм бе изпратен от парламента да поздрави лорд Йорк, който се връщаше от Ирландия, но всичките му намерения пропаднаха, защото го убиха по пътя, очевидно бяха взели Трешъм за бандит. Сега този жизненоважен пост се заемаше от личния шамбелан на Йорк, сър Уилям Олдхол. Той беше човекът, проправил пътя за връщането на господаря си и бе изпратил официалните покани за присъствие. Трийсет и два от петдесет и петте благороднически рода бяха представени на лондонското събиране — присъствие, почти недостатъчно за предстоящата задача.
Щом камбаната на часовниковата кула удари обед, Олдхол се загледа в събраните лордове, отделени едни от други с широка пътека. Слънчевите лъчи грееха през високите прозорци на Бялата зала и осветяваха интериора от кадифе и коприна в преливащи ярки цветове. Йорк още не бе дошъл, а едва ли можеше да започне без него. Олдхол изтри потта от челото си и погледна към вратата.