Последните думи бяха повторени от присъстващите. Те заеха местата си, знаеха всяка подробност от това, което щеше да се случи, но въпреки това внимаваха и бяха нащрек. Заседанието беше просто последната част от месеци на преговори и спорове. Резултатът, вече твърдо определен, трябваше само да влезе в сила.
— Състоянието на крал Хенри остана непроменено през последните пет месеца, милорди — продължи Олдхол с треперещ от напрежение глас. — Той не може да дойде на себе си и поради болестта си кралят е лишен от способността да управлява. Затова, за доброто на кралството, предлагам един от нас да бъде признат за пазител или защитник на кралството, да бъде арбитър и последна инстанция, докато дойде моментът, в който кралят се възстанови или пък наследството отиде в други ръце.
Олдхол преглътна нервно, като видя как се свиха устните на Йорк. Бременността на кралицата беше единственият трън в очите му, който разваляше удоволствието му в този ден. Сделките и съглашенията вече бяха сключени. Работата бе свършена — това бе резултатът от празния поглед и неспособността на съпруга ѝ дори да говори. Олдхол прочисти гърлото си, за да продължи, а ръцете му така трепереха, че трябваше да сграбчи катедрата, за да ги усмири.
— Преди да продължим с гласуването по този въпрос, кой от вас ще се предложи за пазител и защитник на кралството за периода, в който продължава болестта на краля?
Всички очи се извърнаха към Йорк, който бавно се надигна от мястото си.
— С огромно нежелание се предлагам на услугите на моите лордове и краля.
— Има ли други? — попита Олдхол. Театрално се огледа наоколо, макар да знаеше, че никой няма да стане. Онези от лордовете и графовете, които все още упорито поддържаха крал Хенри, не седяха по банките сега. Съмърсет отсъстваше, както и братята на краля Едмънд и Джаспър Тюдор. Олдхол кимна доволно.
— Милорди, обявявам гласуването. Моля, станете и се отправете към стаите за гласуване.
Двете тесни стаи бяха разположени от двете страни на Бялата зала. До един лордовете станаха от местата си и влязоха в стаята „съгласен“, като оставиха „несъгласен“ празна. Йорк единствен сред тях не помръдна, стоеше с едва забележима усмивка на уста. Чиновниците записаха имената, но това беше чиста формалност. Когато всички се върнаха, настроението беше по-леко и Йорк се усмихваше открито и приемаше поздравленията на Уорик, Солсбъри и останалите си поддръжници.
Олдхол ги изчака отново да се настанят, преди да съобщи официално:
— Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, по волята на лордовете сте назначен за пазител и защитник на кралството. Приемате ли това назначение?
— Да — отвърна Йорк.
От банките от двете му страни заехтяха ликуващи викове и Олдхол седна с облекчение, попивайки потта от челото си. Направиха го. От този момент нататък Йорк щеше да е крал във всичко освен по име. Ричард Йоркски се поклони към събратята си. Стоеше насред събраните благородници в цял ръст и с гордо вдигната глава.
Исторически бележки
Едуард III е присъдил само три титли „херцог“ през дългото си управление. Графовете били компаньони на краля, близки поддръжници, които го снабдявали с армии и рицари, стрелци с лък и войници в замяна на огромни площи земя и доходи „трето пени“ от събираните такси и глоби. Титлата „херцог“ била нова за Едуард III и целият обсег на нейната власт не бил все още утвърден. Двама от синовете му умрели преди него, затова единственият херцог на смъртния му одър всъщност бил Джон Гонт, херцог на Ланкастър. Другите му двама синове все още били познати под по-ранните си титли — Едмънд Лангли, граф на Кеймбридж, по-късно получил титлата херцог на Йорк от братовчед си, крал Ричард II. Томас Уудсток бил граф на Бъкингам по времето, когато баща му умрял. Той също приел титлата херцог от Ричард II. Точно тези петима синове на Едуард III щели да се превърнат в семето на конфликта между родовете, станал известен под името Войната на розите.
Едуард, Черният принц — най-големият син на Едуард III, умрял преди баща си, но той все пак бил кралски наследник и синът му станал крал Ричард II през 1377 г., когато бил само на десет години. Регентът на Ричард по време на непълнолетието му бил чичо му Джон Гонт. Когато Гонт умрял през 1399 г., крал Ричард бил на трийсет и две и бил неуспешен и непопулярен монарх. За да предпази от опасности престола си от страна на наследниците на Гонт, той пратил в изгнание, а после и лишил от наследствени права Хенри Болинбрук — син на Джон Гонт. След време Хенри се върнал от изгнание с армия, нахлул в Англия и убил Ричард, като се обявил за крал Хенри IV. Неговият син щял да се превърне може би в най-известния от войнствените крале на Англия.