Обвиненията бяха чудовищни и в началото беше убеден, че ще бъдат разобличени като лъжи. Никой разумен човек не би повярвал в тях. Въпреки това градските съдии бяха свили устни, докато се взираха строго в скършената, превита фигура пред тях, която бяха довлекли от килиите. Гледаха го с отвращение, като че ли по някакъв начин той бе избрал да се превърне в тромавото, смърдящо нещо, в което го бяха превърнали техните инквизитори. Нагиздени с черни шапчици, съдиите бяха произнесли смъртна присъда чрез одиране, а по лицата им личаха всички признаци на задоволство от добре свършена работа.
Рубен се бе научил на някакъв кураж в килията си, когато го караха да слага ботуша, дето можеше да се затяга, докато костите му пропукваха и се чупеха. През целия си живот никога не бе имал сила или въздух, за да се бие. С това, което Господ му беше дал, бе направил от себе си богат човек: с интелект, тайно присмивайки се на онези, които парадираха със способността си да вдигат парчета желязо във въздуха и да ги размахват. Но когато болката ставаше непоносима, когато бе раздрал гърлото си до сурово месо от писъци, пак не беше признал. Това бе упорство, което не познаваше в себе си, може би останалият му единствен начин да покаже презрението си. Искаше да посрещне екзекуцията си с това късче гордост непокътнато, все едно беше последната нишка злато от износено наметало.
Старшият съдия на Нант дойде в килията му след много дни. Жан Марис приличаше на труп, държеше в ръката си ароматна топчица от сухи цветове и я притискаше в носа си против вонята. Покрит със засъхнала кръв и собствената си мръсотия, Рубен го прониза с единственото си виждащо око, надявайки се да го засрами с някакво подобие на достойнство. По това време вече не можеше да говори. Всичките му зъби бяха избити и едва успяваше да преглътне подобната на помия каша, която му носеха всеки ден, за да го поддържат жив.
— Виждам, че гордостта на дявола още не го е напуснала — каза Жан Марис на пазачите му.
Рубен го изгледа с тъпа омраза. Познаваше Жан Марис, както и всички официални лица в района. Едно време му се струваше, че има полза да изучи навиците им, макар това да не го беше спасило. Мъжът имаше репутацията сред курвите в града, че предпочита да шиба, вместо да целува. Говореше се дори за едно момиче, което умряло след една вечер с него. Жената на Марис би била скандализирана, знаеше това със сигурност. В съзнанието му се въртяха собствените му обвинения, но нямаше кой да слуша, пък и езикът му бе изтеглен докрай и смачкан с клещи, специално изобретени за тази цел.
— Следователите ми казват, че не признавате греховете си — заяви Жан Марис — Чувате ли ме, мосю Мозел? Казват, че не подписвате нищо, макар да са оставили дясната ви ръка непокътната за целта. Не разбирате ли, че това трябва да спре? Съдбата ви вече е написана, сигурна като слънцето на небосклона. За вас не е останало нищо. Признайте и се молете за опрощение. Нашият Господ е милостив, макар че не очаквам такъв като вас, авраамовец, да го разбере. Написано е, че трябва да изгорите за вашата ерес, но кой всъщност може да каже? Ако се разкаете, ако признаете, Той може да ви спаси от огньовете на ада.
Рубен го изгледа право в очите. Чувстваше се така, сякаш може да насочи цялата си болка в този поглед, докато изличи с него всичките му лъжи и плът и стигне чак до кокала. Марис вече приличаше на труп със слабото си лице и кожа като смачкан жълт пергамент. Господ обаче не го покоси. Жан Марис издаде напред челюстта си, като че самата тишина бе предизвикателство към неговата власт.
— Имуществото ви е конфискувано, нали разбирате? Никой не бива да извлича печалба от съдружието си с дявола. Съпругата ви и децата ще трябва сами да се оправят в света. Достатъчно трудности им създадохте с ритуалите си и скритите си магии. Имаме свидетел, мосю Мозел, християнин с добро обществено положение и безупречна чест. Разбирате ли? Няма надежда за вас на този свят. Кой ще приеме сега семейството ви, след като вие си отидете? Да продължават ли да страдат заради онова, което сте сторили? Небесата се бунтуват, мосю Мозел. Бунтуват се срещу болката на невинните. Признай си, човече — и това ще свърши!