Дери погледна през прозореца към колоните войници, които тичаха във всички посоки.
— Някаква малка свада има днес отвън, милорд. Ваше деяние ли е?
Йорк погледна вратата, за която знаеше, че води право към покоите на краля. Бе плътно затворена срещу него и в преддверието Дери беше сам. Въпреки това нещо в нахалната усмивка на този мъж му действаше на нервите.
— Дошъл съм да се видя с краля — заяви херцогът. — Влез вътре и обяви за пристигането ми, иначе аз ще го направя сам.
— Не, не мисля, че точно така ще постъпя, Ричард, синко. И не мисля, че ти ще го сториш. Кралят те вика, иначе не идваш. Той викал ли те е? Не? Тогава знаеш какво да направиш със себе си, нали?
Докато Дери говореше, лицето на Йорк потъмня от насъбралия се гняв. Хората му бяха точно толкова изненадани, колкото и той да чуят как назовават един лорд с обикновеното му име. И двамата пристъпиха напред към Дери, а той се изпъчи насреща им все още странно усмихнат.
— Момчета, само да ме пипнете с ръка и ще видите какво следва.
— Чакайте — заповяда им Йорк. Не можеше да се отърси от чувството, че му правят капан, че нещо не е наред. Едва ли не усещаше, че го наблюдават очи, които той не вижда. Двамата войници се извисиха над Дери, макар той да не им отстъпваше по ръст.
— Хубаво, виждам, че все още ви е останал малко мозък — каза Дери. — Сега, момчета, онази врата долу няма да издържи повече от миг. Ако ме няма тук да ги спра да не ви съсекат, не мисля, че титлата на господаря ви ще ги задържи, как ви се струва? Не и пред спалнята на краля, не мисля.
Йорк изруга тихо, като изведнъж схвана, че Дери нарочно печели време. Направи няколко крачки към дъбовата врата, решен, че тази сутрин ще се види с краля, независимо какво се случва.
Докато пристъпяше, нещо прелетя край него. Някакъв пукот, все едно греда се бе счупила, го накара да застине на място, с ръка все още протегната напред, за да хване дръжката на вратата. Йорк се втренчи в черното метално острие, което стърчеше от дъбовото дърво на височината на главата му.
— Това е само предупреждение, Ричард, синко — чу се гласът на Дери. — Следващото ще мине през врата ти.
Херцогът се завъртя на пети навреме, за да види как лента от тъмновиолетова завеса се свлича на пода. След падането си тя откри дълъг процеп почти по цялото протежение на едната страна на тавана. В пролуката съзря трима мъже — явно бяха легнали, защото виждаше само главите и раменете им, както и ужасното оръжие, което бяха насочили към него. Двама го гледаха с леден поглед през мерника на арбалетите си. Третият се отдръпна със стържещ звук, за да зареди отново. Йорк зяпна нагоре към тях и в очите му се отрази светлината, която блестеше по излъсканите върхове на стрелите.
Той преглътна, а Дери се засмя.
— Казах ти, Ричард. Или кралят те вика, или не идваш при него.
Под краката им оглушителен тътен извести, че външната врата най-сетне е поддала. Двамата войници на херцога размениха тревожни погледи и доброто им настроение се изпари.
— Момчета, момчета — рече Дери, пристъпяйки към тях, — убеден съм, че вашето въоръжено присъствие в близост до краля е едно недоразумение. Не, не се отдалечавайте от мен. Има няколко неща, които бих искал да ви кажа, преди да приключим.
Тропотът от тичащи войници се чуваше все по-силно, а гласовете крещяха заповеди, докато разни мъже нахлуха в стаята.
— На ваше място бих се проснал на земята — каза Дери на двамата войници.
Те на мига се хвърлиха долу, изпружили празни ръце, за да не ги намушка някой от почервенелите ревящи мъже, които прииждаха вътре. Йорк остана прав и със скръстени ръце наблюдаваше всичко с леден поглед. Знаеше, че никой от въоръжените няма да посмее да го докосне. След като войниците му бяха натръшкани и обезопасени на пода, всички сякаш погледнаха към Дери за нова команда.
— Така е по-добре, Ричард — каза той. — Нали е по-добре? Така смятам аз. Сега не искам аз да съм отговорен за това, че сме събудили краля тази сутрин, ако не сме го сторили вече. Какво ще кажете да изнесем това навън? Тихичко като мишлета сега, момчета.
Херцогът премина през скупчените пазачи с лице, червено като цвекло. Никой не го спря, когато заслиза по стълбите. Поне в очите на Дери изглеждаше едва ли не комично как пазачите прибраха своите заложници тихомълком и се изнесоха след тях надолу.
Йорк не се спря при тялото на най-едрия си войник до разбитата външна врата. Неговият човек Франсис лежеше с разпорено гърло сред нарастваща локва кръв. Йорк го прескочи, без да погледне надолу. Завързаните арестанти простенаха от страх, като видяха другаря си, затова един от пазачите се пресегна и яко цапна по-близко стоящия от двамата през лицето.