Замъкът не беше тих в този ден, дори в такъв ранен час. Като мишки в стената тя вече чуваше далечни гласове и стъпки, тряскащи се врати. Баща ѝ бе похарчил река от злато през предишните месеци, нае огромна прислуга и дори докара шивачки от Париж, за да направят невъзможното с мършавата фигура на дъщеря му. Шивачките работеха по нощите из стаите на замъка, шиеха и крояха платове за сестра ѝ и трите ѝ братовчедки, които бяха дошли от юг, за да я придружат на церемонията. През последните няколко дни Маргарет бе леко раздразнена от присъствието им, докато те охкаха и се кикотеха край нея, но някак си беше направила скок от усещането, че сватбата е далеч в бъдещето, до самата сутрин, без да има представа как точно се е стопило времето. Още ѝ беше трудно да повярва, че днес е денят, в който ще се омъжи за краля на Англия. Какво ли ще бъде? Мисълта бе тъй плашеща, че не можеше да я изрече гласно. Всички казваха, че баща му е бил брутален, дивак, който говорел френски като първия човек. Дали и синът ще е такъв? Помъчи се да си представи един англичанин, който я държи в силните си ръце, но въображението ѝ се провали. Просто беше твърде странно.
— Добро утро… съпруже — бавно произнесе тя.
Английският ѝ бе добър, така казваше старата ѝ гувернантка, но пък тя получаваше заплата, за да я учи. Маргарет се изчерви до корените на косите си при мисълта, че може да прозвучи като глупачка пред крал Хенри.
Застанала пред огледалото, тя се смръщи на кестенявата маса коса.
— Взимам те за свой съпруг — прошепна тя.
Това бяха последните мигове, в които щеше да е сама, знаеше го. Още щом слугите я чуят да се движи, ще я налегнат на рояци да я гиздят и да рисуват лицето ѝ, да я обличат. Сдържа дъха си при тази мисъл и се ослуша за първите стъпки отвън.
Когато дойде почукването, Маргарет подскочи и се загърна в един чаршаф. Бързо приближи към вратата.
— Да? — прошепна. Слънцето още не беше изгряло. Не може вече да е дошло време?
— Йоланда е — чу тя глас. — Не мога да спя.
Маргарет открехна вратата и я пусна да влезе, после внимателно я затвори след нея.
— Аз си мисля, че спах — прошепна Маргарет. — Спомням си, че имах странен сън, тъй че сигурно за малко съм се отнесла.
— Развълнувана ли си?
Сестра ѝ я зяпаше с любопитство и тя придърпа по-плътно чаршафа около раменете си от неудобство.
— Ужасявам се. Ами ако не ме хареса? Ами ако не кажа правилните думи и всички ми се смеят? Кралят ще бъде там, Йоланда.
— Двама крале! — възкликна сестра ѝ. — И половината благородници на Франция и Англия. Ще бъде невероятно, Маргарет. И моят Фредерик ще е там — тя въздъхна театрално, като завъртя полите на нощницата си над дъбовите дъски. — Знам си, че ще бъде много красив. Ако не беше това, щях да се омъжа за него тази година, но… Ох, Маргарет, не исках нищо да кажа с това! Няма проблем да почакам. Поне татко е възвърнал част от богатството, което е загубил. Ако беше миналата година, сватбата щеше да е бедняшка. Само се надявам да му е останало достатъчно, та да ме омъжи за Фредерик. Ще стана графиня, Маргарет, но ти пък ще бъдеш кралица. Само на Англия, разбира се, но все пак кралица. Днес! — Йоланда занемя, когато осъзна това. — Днес ще станеш кралица, Маргарет! Може ли мозъкът ти дори да зачене идеята?
— Мисля, че едно или две ще мога да зачена — със сух хумор отвърна кисело тя.
Йоланда я погледна с недоумяващ поглед при тази игра на думи и Маргарет се изсмя.
Но изражението ѝ мигом се замени с паника, когато чу тропот на крака в коридора отпред.
— Идват, Йоланда. По дяволите, не съм готова за тях.
— Поу дейволити?
— Това е английски израз. Джон ми го каза. По дяволите. То е като sacrè bleu на френски, ми каза той, ругатня.
Лицето на Йоланда светна.
— По дяволите, харесва ми!
Вратата се отвори, за да пропусне сякаш безкрайна колона от слуги, въоръжени с кофи вода и натоварени със странни на вид съоръжения, с които да обработват косата и лицето ѝ. Маргарет се изчерви отново, преглътна мисълта, че ще трябва да изтърпи часове на неудобство, докато ѝ позволят да се покаже пред хората.
— По дяволите! — промърмори пак Йоланда, обзета от страхопочитание при вида на стаята, изпълнена с щъкащи наоколо жени.
6.
Слънцето вече залязваше, когато Дери отпусна глава, докато каруцата се тътрузеше все така по пътя. От време на време ругаеше, щом колелата ѝ попаднеха в дупка, при което политаше напред или пак на отсрещната страна. Пътуваше вече осемнайсети ден; когато можеше, използваше всякакъв превоз, а чуеше ли конски тропот, нервите му се опъваха докрай. След сблъсъка с херцога на Йорк не беше се отпускал дори за миг, защото ни най-малко не пренебрегваше заплахата му. Собствената му мрежа от информатори и шпиони край крепостта Кале бяха донесли неприятни вести. Хората на херцога не криеха, че искат да се срещнат с Дери Бруър. От професионална гледна точка беше интересно да следи опитите да го открият, вместо да е онзи, който дърпа конците. Туй обаче едва ли му доставяше успокоение, докато разчесваше десетината ухапвания от бълхи в задната част на скрибуцащия фургон.