Выбрать главу

Коларят, който в момента се взираше в пътя, не беше от неговите хора. Като стотици други пътници, които се придвижваха на юг от Нормандия, за да видят двамата крале, Дери бе платил няколко монети за място в каруцата и се беше отказал от идеята да направи преход до Анжу на кон. На пристанището доста лесно се бе промъкнал край хората на Йорк, но Кале винаги бе претъпкан от оживени тълпи. Пътеките и пътищата, които водеха на юг към Анжу, бяха по-подходящо място да засечеш самотен пътник без много шум и свидетели. Поне сватбата щеше да е минала, преди да види следващия залез. Не беше посмял изобщо да спира в странноприемници, откакто бе на път. Твърде лесно бе да си представи как го грабват изневиделица, докато кротко си хърка там. Вместо това бе спал в канавки и конюшни в продължение на две седмици — и точно на това миришеше. Не беше мислил да пристига в последния момент, но всичките му начини на придвижване бяха много бавни, всъщност само малко по-бързи от човешки ход. Броеше сутрините и знаеше, че сватбата ще се състои на следващия ден. Агония беше мисълта, че почти е стигнал. Усещаше как мрежите на Йорк се затягат около него с всяка измината миля.

Дери потърка с мръсна ръка лицето си и пак си каза, че сега прилича повече на селянин, отколкото самите селяни. Опърпана сламена шапка се спускаше над очите му, а дрехите му не бяха прани, откакто платът бе слязъл от стана. Това бе дегизировка, която бе използвал неведнъж, и разчиташе на вонята и мръсотията да го пазят жив и здрав.

Пътувайки на юг, поне няколко пъти бе видял препускащи ездачи в ливреята на херцога. Той едва подаваше глава навън, за да ги зърне, както би направил всеки селянин. Студените погледи на мъжете се спираха върху всички, които срещаха, търсейки сред тях главния кралски шпионин.

Беше решил, че ако го познаят, ще използва бръснача си. Изработен бе от най-висококачествена стомана, широка колкото човешки пръст, с дръжка от черупка на костенурка. Ако го хванеха, зарекъл се бе да ги принуди да го убият на пътя, вместо да изстрада мъченията на херцога или пък още по-лошо — да види ехидното му удоволствие, че е хванал такава риба. Но хората на херцога не бяха спрели погледа си върху поредния дрипав селянин, който ги зяпаше от волската каруца.

Би могло да се приеме за унизително, че е принуден да иде на юг по този начин, но всъщност той се наслаждаваше на играта. Смяташе, че точно тази черта у него бе привлякла вниманието на Бъртъл, когато беше само бивш войник и един от многото информатори с раздрани на коленете панталони. Дери стопанисваше малък ринг за борба в лондонските бордеи, успявайки да сложи ръка в джобовете на всички замесени. Печелеше немалко, тъй като насочваше залаганията и манипулираше резултатите от мачовете, като даваше строги напътствия кой борец да победи или загуби.

Беше се срещал с Бъртъл само веднъж преди вечерта, в която старецът се озова на един от мачовете му. Облечен в прашните си черни дрехи, плати едно пени за място и изгледа всичко докрай: от сигналите с пръсти, които Дери подаваше на борците, до черните дъски, където записваха с тебешир залозите и как те се движеха. Когато народът си тръгна, старецът остана и дойде при него с блеснали очи, докато Дери изплащаше на петима или шестима понатъртени и разранени състезатели техния дял от печалбата. Той го разпозна и отпрати с ръка момчетата, които с лекота можеха да го избутат навън в нощта и да оставят Бъртъл да седи и да гледа. Чак след полунощ всички следи, че складът е бил използван, бяха заличени. Който и да беше неговият собственик, той нямаше представа, че е бил домакин на битки тази вечер. И никога нямаше да узнае, освен ако не откриеше кръв под сменените трици, но все едно, те никога не използваха два пъти едно и също място.

Още тогава Дери си даде сметка колко забавно и интересно беше за Бъртъл да се смеси с грубоватото съсловие на борците. Изчака всички да си тръгнат, докато остане насаме със стария мъж.

— Е, какво сега, старче? — най-сетне продума Дери. Помнеше как Бъртъл бавно се усмихна — беше сурово дребно човече, което се бе сблъсквало с всякакви видове зло и бе преминало през тях, без да се впечатлява много.