— Истински малък крал на крадците, а, синко? — рече Бъртъл.
— Справям се. Не се пречкам на бандите, или поне не е често. Свързвам двата края.
— Тогава за пари го правиш, тъй ли? Да си вадиш честно хляба, а?
— Човек трябва да яде — скастри го Дери.
Другият просто зачака с вдигнати вежди. Още си спомняше как лицето му се сбръчка от удоволствие, когато му даде откровен отговор. И досега не знаеше защо го стори.
— Правя го, защото ми е забавно, ясно ли ти е, стари дяволе? Защото който и да победи, аз винаги печеля. Сега доволен ли си?
— Може би. Ела да ме видиш утре, Дери Бруър. Може да имам една-две задачи за теб, нещо, дето си струва труда.
Старият човек се затътрузи навън, а Дери остана с втренчен поглед след него. Разбира се, сигурен беше, че няма да отиде. Въпреки това бе отишъл само за да види.
Дери разтърси глава, за да прогони спомените — знаеше, че не бива да се отплесва, волът крачеше все така бавно напред. Беше намислил доста реплики, които да каже на херцог Йорк на сватбата. Естествено, стига да намереше място, където да се измие и преоблече. Мръсната торба, върху която си почиваше, беше пълна с внимателно сгънати дрехи, достатъчно добри да го преобразят, ако само успееше да се добере дотам, без да му прережат гърлото. Чудеше се какво си мисли селянинът пред него за странния пътник, който изглеждаше така, сякаш нямаше пари за храна, но можеше да плати с истинско сребро, за да пътува през нощта. Ухили се при тази мисъл и се взря в широкия гръб на мъжа. Пътят се изчисти, когато слънцето залезе, но те продължиха, защото Дери трябваше да стигне там. Дори бе подремнал, унесен от клатенето на каруцата, като се събуди само веднъж, когато волът изпусна гръмогласна пръдня като Божията тръба при второто пришествие. Това го накара да се изсмее на безумно глупавото си положение, прикривайки уста с торбата.
Източното небе просветля в сиви нюанси много преди да види изгарящата линия на слънцето. Дери беше ходил в Анжу няколко пъти по време на пътуванията си, като оставяше или получаваше съобщения от хора, които работеха за него. Знаеше, че е имало процес и екзекуция на някакъв евреин лихвар месец или повече преди това и имаше бегла идея за дълговете, в които е затъвал Рене Анжуйски. Онзи си беше осигурил положението с известна доза безпощадност, която Дери бе приел, но се зачуди дали не бива да разследва имуществото му малко по-обстойно. Преди да потекат рентите от Анжу и Мен, той беше в уязвима позиция. Няколко подпалени магазина, може би насаждения, поръсени със сол, та да изгният на полето — възможностите бяха безкрайни.
С малко помощ отстрани Рене Анжуйски би могъл да иде да плаче при съпруга на дъщеря си за заем — а после щяха да имат лостове във френския съд. Това беше, при положение че Дери преживееше сватбения ден, естествено. Лордовете Съфолк и Съмърсет имаха своите инструкции, ако той не пристигнеше, но това едва ли можеше да го успокои.
На зазоряване коларят настоя да почине, да нахрани и напои грамадния черен вол, който бавно си проправяше път на юг през последните два дни. Дери вече виждаше двойната кула на катедралата в Тур, която се извисяваше над полята в далечината. Надали имаше повече от няколко мили дотам. Той въздъхна и скочи от колата, за да раздвижи краката и гърба си. Слава богу, пътят и в двете посоки беше празен. Предположи, че онези, които са пътували за сватбата, вече са пристигнали. Той единствен беше още на пътя, може би само с изключение на ездачите на херцога, които все още го издирваха из района. Още щом си помисли това, зърна в далечината облак прах и се пъхна в канавката сред гора от диви треви, които достигаха почти неговия ръст.
— Три сребърни дениера, ако не кажеш нищо — извика той на френски и се зарови колкото може по-дълбоко. Лорд Съфолк щеше доста да се изненада, ако беше чул Дери колко свободно и гладко говореше този език.
— Единайсет — отвърна коларят, докато закачаше торбата със зоб около разлигавената муцуна на вола.
Дери почти се изправи от възмущение.
— Единайсет ли! С толкова можеш да си купиш още един вол, копеле такова!
— Цената е единайсет — настоя мъжът, без да се оглежда. — Приближават, благородни ми английски лорде.
— Не съм лорд — просъска Дери иззад високата трева. — Добре, единайсет. Давам ти дума.
Слънцето се бе издигнало и го беше яд за всеки изгубен миг. Не можеше да направи и крачка към катедралата с ездачите на хоризонта. Зачуди се дали няма как да пролази на четири крака, но ако видеха, че тревата се движи от височината на седлата си, всичко щеше да свърши и дотук с Дери Бруър. Остана на мястото си, като се мъчеше да не обръща внимание на мухите и яркозелените скакалци, които пълзяха и бръмчаха около него.