Наведе глава, щом чу конския тропот и дрънченето на ездачите, които доближиха до каруцата. Бяха толкова наблизо, че би могъл да се протегне и да ги хване. Дочу лаещ английски глас, който говореше отвратителен френски и обстрелваше коларя с въпроси. Дери си пое въздух, когато мъжът отрече да е виждал някого наоколо. Ездачите не губиха повече време за поредния мръсен селянин и неговия вол. Отдалечиха се в тръс и тишината се върна отново на пътя; Дери пак долавяше песента на птиците и жуженето на пчелите.
— Единайсет дениера — повтори кочияшът и протегна огромна като лопата длан.
Дери бръкна в торбата си и отброи монетите. Подаде му ги и каза:
— Някои биха нарекли това обир.
Мъжът само сви рамене и се усмихна на надницата, която си изработи през този ден. Докато се обръщаше към каруцата, не видя как Дери измъкна от торбата тояга. Един удар в основата на врата на коларя го олюля. Дери го цапардоса отново по темето и със задоволство видя как се преви.
— Не е редно да е така — каза той на изпадналия в несвяст мъж. — Това бяха форсмажорни преговори. Направо си е обир.
Взе обратно монетите и погледна по пътя към Тур и изгрялото вече слънце. Волът дъвчеше с доволство и го гледаше през дългите си мигли, които биха отивали на някоя красавица. Каруцата бе твърде бавна, реши Дери. Просто ще трябва да пробяга последните няколко мили.
Той остави коларя да се съвземе, когато му дойде времето, и закрачи надолу по пътя за Тур. Само след метри изруга и се върна. Онзи вече стенеше и започваше да се съвзема.
— Сигурно имаш много кокали в тая голяма глава — каза му. Отброи три сребърни дениера и ги сложи в ръката му, като затвори пръстите. — Това е, защото ми напомняш на стария ми баща, а не защото съм омекнал — промърмори. — Ясно ли е?
Кочияшът отвори едно око и го погледна премрежено.
— Добре тогава — кимна Дери. Пое си дълбоко въздух и започна да тича.
Маргарет едва се движеше в роклята си. От новия плат я сърбеше и тя се чувстваше странно в него, беше толкова твърд, че все едно бе облечена в картон. Въпреки това не можеше да не признае, че изглежда великолепно в голямото огледало. Мънички перли бяха вшити във всяко свободно местенце и те леко подрънкваха, когато се движеше. Булото беше тънко като паяжина, чудеше се как вижда през него. Вече не можеше да се наведе, за да погледне пак идеалните сатенени обувки, които бе обула. Ходилата ѝ изглеждаха далеч, сякаш принадлежаха другиму, а тя самата беше свела глава, кацнала върху акри от бял плат. Единствено прислужникът, който ѝ вееше, пречеше на потта ѝ да избие в нарастващата жега с напредването на деня.
Беше се зачервила, докато най-сетне ѝ позволят да излезе на слънце. Замъкът Сомюр се намираше на поне четирийсет мили от катедралата в Тур и една великолепна карета я чакаше в двора. Беше полирана до блясък и боядисана с нова черна боя, теглена от два еднакви скопени коня, които блестяха в кафяво. Направили бяха и навес над отворената карета, за да я предпазва от прахоляка по пътя.
Майка ѝ излезе от главното крило на замъка и тръгна към нея с изражение, което ясно говореше както за гордост, така и за напрежение. Маргарет стоеше притеснена, докато наместиха и подгънаха роклята ѝ така, че да може най-лесно да заеме мястото си.
— Дръж си главата вдигната високо и не се прегърбвай — поръча ѝ тя. — С теб днес пътува достойнството на цялата ни фамилия, Маргарет. Не ни засрамвай! Йоланда! Помогни на сестра си!
Йоланда притича и с две ръце повдигна плата, за да не се влачи по камъните, докато Маргарет пристъпяше внимателно напред. Един лакей, когото не познаваше, ѝ помогна да се качи на стъпалото, тя с въздишка се пъхна вътре и почти се строполи на пейката. Да, беше вътре, с Йоланда, която се занимаваше с шлейфа, подгъвайки го така, че да не се измачка много. Друга карета вече чакаше да влезе в двора и сякаш едва ли не всички от персонала бяха наизлезли, за да ѝ помахат за довиждане. Положи усилие да диша някак си, тъй като се чувстваше замаяна от пристягането. Дори да искаше, не би могла да се прегърби: банелите на роклята я държаха изправена. Вдигна ръка към редовете от прислужници и кочияши и те прилежно я поздравиха.
Погледът ѝ попадна на една прислужница, която познаваше, беше се сблъскала с нея по време на визитата на краля. Тази млада жена ѝ се усмихваше и ѝ махаше с кърпичка със сълзи на очи. Сега Маргарет се чувстваше като изрисувана кукла в сравнение с момичето, което беше тогава.