— Няма нужда да стоим прави, нали? — нагло попита Едмънд. — Поне да приседна — той постави ръце върху коленете си, загледан в баща си, после извърна глава. Когато се обади отново, гласът му бе загубил обичайната си строгост. — Не мога да го повярвам. Той винаги е бил толкова силен.
Джон Гонт положи ръка на рамото му.
— Знам, братко, и аз го обичам.
Томас се смръщи към двамата.
— Така ли ще го оставите да умре, с глупавите си брътвежи в ушите му? — скара им се той. — Дайте му тишина или молитва, едно от двете.
Джон стисна рамото на брат си още по-силно, защото усети, че Едмънд се готви да отговори. За негово облекчение той се стаи неловко. Джон отдръпна ръката си и Едмънд вдигна поглед, раздразнен от допира дори когато вече бе свършил. Вгледа се гневно в по-големия си брат.
— Замислял ли си се, Джон, че между теб и короната сега стои само едно малко момче? Ако не беше скъпият ни малък Ричард, утре щеше да си крал.
Другите двама заговориха едновременно и разгневено, казаха му да си затваря устата. Той сви рамене.
— Бог знае, че родовете на Йорк и Глостър няма да видят трон скоро, но ти, Джон? Ти си просто на косъм да царуваш и да си докоснат от Бога. Ако бях на твое място, щях да се замисля над това.
— Трябваше да е Едуард — скастри го Томас — или пък Лайънъл, ако беше жив. Синът на Едуард, Ричард, е единствената мъжка линия и това е всичко, Едмънд. Господи, не знам как имаш нахалството да говориш подобни неща, докато баща ни лежи на смъртния си одър. И не знам също как можеш да наричаш истинската кралска линия „на косъм“. Сдържай се, братко, зле ми става, като те слушам. Има само една линия. Има само един крал.
Старецът на леглото отвори очи и обърна глава. Всички видяха движението и язвителният отговор на Едмънд замря върху устните му. Като един тримата се наведоха, наострили слух, докато баща им се усмихна леко и изражението изкриви здравата страна на лицето му в зяпнала паст, която разкри тъмножълти зъби.
— Дошли сте да ме гледате как умирам ли? — попита крал Едуард.
Те се усмихнаха на проблясъка от живот и Джон почувства как очите му се пълнят с нежелани сълзи; зрението му се замъгли.
— Сънувах, момчета. Сънувах зелено поле, а аз яздех през полето — гласът на краля звучеше тънко, остро, толкова писклив и отслабнал, че едва го чуваха. Но в очите му виждаха мъжа, когото познаваха от преди. Той все още беше там, наблюдаваше ги.
— Къде е Едуард, защо го няма? — рече кралят.
Джон ожесточено разтърка сълзите си.
— Спомина се, татко. Миналата година. Синът му Ричард ще бъде крал.
— А, липсва ми. Видях го как се биеше във Франция, знаете ли това?
— Знам, татко, знам — отговори Джон.
— Френските рицари нападнаха там, където той стоеше, крещяха и размазваха всичко наоколо си. Едуард стоеше сам, само с неколцина от мъжете си. Бароните ми ме попитаха дали искам да му пратят рицари на помощ, да помогнат на първородния ми сън. Знаете ли какво им отговорих аз?
— Каза им „не“, татко — прошепна Джон.
Старецът се засмя задъхано, лицето му помръкна.
— Рекох им „не“. Казах им, че трябва да си заслужи шпорите — очите му се вдигнаха към тавана, отнесени в спомена. — И той го стори! Проби си сам път и се върна до рамото ми. Тогава вече знаех, че ще стане крал. Знаех го. Ще дойде ли той?
— Няма да дойде, татко. Той умря и синът му ще бъде крал.
— Да, извинявай. Знаех го. Обичах го това момче, това смело момче. Обичах го.
Кралят издишваше и издишваше, докато накрая не му остана дъх. Братята чакаха в ужасяващата тишина и Джон се разрида, закривайки с ръка очите си. Крал Едуард III беше мъртъв и тишината тегнеше като топуз върху раменете им.
— Доведете свещеника за последно причастие — рече Джон. Той се пресегна и затвори очите на баща си, които вече бяха помътнели.
Един по един тримата братя се наведоха да целунат челото на баща си, да докоснат плътта му за последен път. Оставиха го така, когато свещеникът се втурна в стаята, и излязоха на юнското слънце и в остатъка от своя живот.
Първа част
1443 г. сл.Хр.
Шейсет и шест години след смъртта на Едуард III
Горко ти, земьо, когато царят ти е дете.
1.
В Англия беше студено през този месец. От студа пътеките блестяха белезникави в тъмното, увиснали паяжини от лед сковаваха дърветата. Пазачите се свиваха и трепереха, докато наблюдаваха от бойниците. В най-високите стаи вятърът стенеше и свиреше, вършеейки около каменните стени. Огънят в помещението със същия успех можеше и да е нарисуван, толкова топлина даваше.