— Да — потвърдиха лорд Съфолк и Дери почти едновременно.
Френският крал сви рамене.
— Тогава това ме задоволява — и мина на бърз френски, за да поговори пак с Маргарет. — Англичаните са тежкотоварни, миличка, тромави, но щом кралят им е болен, такъв е бил Божият план и обикновените хора могат само да преклонят глава. Ще приемеш ли тези условия? Ще бъде чест за баща ти.
Маргарет направи реверанс.
— Щом е такава волята Ви, Ваше Величество.
Напрежението сред малката група хора видимо отслабна, като чуха думите ѝ. Лорд Съфолк я потупа неловко по ръката.
— В такъв случай смятам, че трябва да заема мястото си пред олтара, скъпа моя. Виждам, че епископът чака младоженецът да приближи към олтара. Той със сигурност ще си помисли, че съм водил ужасен живот, за да изглеждам толкова стар.
Съфолк ѝ се усмихна и очите на Маргарет се напълниха със сълзи заради опита му да прояви добрина. Видя как той с мъка изхлузи от пръста си златната халка и внимателно я сложи в джоба си. На нейно място, там, където бе стояла много години, се виждаше бяла ивица.
Преди да се запъти нататък, тя видя как лорд Йорк се навежда към Съфолк. И макар слабият лорд да се усмихваше, онова, което му каза, накара другия да пребледнее на приглушената светлина.
Йоланда се пресегна да попие сълзите ѝ, преди да са размазали въглена върху клепките, после спусна пак воала ѝ едва ли не със страхопочитание. Маргарет с мъка си пое въздух. Беше на четиринайсет години и реши твърдо в себе си, че няма да се огъне или припадне на сватбения си ден или в какъвто там се беше превърнал… Наум се зарече да поговори със своя английски крал, когато най-сетне го види. Да я остави сама навръх сватбения им ден сигурно струваше поне един замък.
Тази мисъл я накара да се изкикоти и Йоланда я погледна изненадана. Останалите мъже се бяха пръснали по седалките в църквата, а тълпата отвън най-после започна да приижда, хората я оглеждаха нервно и шепнешком си задаваха въпроси, на които нямаха отговори. В края на църковния кораб Уилям дьо ла Пул беше влязъл през вратата в изработения от черен дъб олтар, който криеше тайни и хора от погледа на паството. През процепа тя виждаше широкия гръб на англичанина, докато стоеше и чакаше една френска принцеса. Маргарет поклати глава невярващо.
— Странен ден — промърмори към сестра си. — Аз съм само някаква дрънкулка, а всички наоколо си играят на сила и власт.
Стисна зъби и отказа да погледне баща си, който дойде и я хвана за ръката. Йоланда и братовчедките ѝ тръгнаха в крачка след нея и църквата се изпълни с музика, щом трите арфистки започнаха да свирят. Тя вървеше бавно, хванала подръка баща си и с високо вдигната глава. Минаха покрай паравана на олтара заедно и зад тях вратата се затвори. Лорд Съфолк се обърна и се усмихна при вида на такава смелост у едно толкова малко момиче. Дали беше късмет или Божия благословия, или може би поради най-обикновеното мошеничество на Дери Бруър, но Съфолк смяташе, че крал Хенри си е намерил рядко съкровище за съпруга.
Камбаните на катедралата „Сен Гатиен“ зазвъняха над Тур, жизнерадостен звук, ехтящ безспир в сложни мелодии, които като че ли не се повтаряха.
Дери гледаше спокойно как френската принцеса излиза, ескортирана обратно до чакащата карета, а камбаните отекваха навсякъде около нея. Тя се усмихваше и плачеше едновременно и това накара Дери да се засмее. Ако собствената му дъщеря беше жива, щеше да е някъде на подобна възраст. При тази мисъл старата болка прободе гърдите му.
Френският крал и най-влиятелните му херцози излязоха да видят как младоженката тръгва за замъка Сомюр. Монархът вече бе потънал в разговор, заобиколен от вестоносци, които тичаха от и до военния лагер, разположен извън града.
Мислите на Дери секнаха, когато една ръка силно го тупна по дясното рамо. Ако беше из кръчмите на източен Лондон, той би я сграбил и би счупил малкото ѝ пръстче, но тук с усилие се въздържа.
— В името на краля какво си направил, Дери Бруър? — просъска Йорк в ухото му. — Кажи ми, че не е вярно. Кажи ми, че току-що не се отказахме от земи, които Хенри Монмът беше спечелил обратно за добрите англичани.
— Неговият син, нашият крал, искаше мир, лорд Йорк, тъй че, да, точно това направихме — отвърна Дери. Той махна ръката от рамото си, като нарочно я стисна силно. Йорк изсумтя от болка, макар че устоя и не разтри ръката си, когато онзи я пусна.
— Това е държавна измяна. Ще увиснеш за това заедно с този глупак Съфолк.
— И кралят до нас, предполагам? Лорд Йорк, възможно ли е да не сте успели да разберете договорките? Мен и Анжу са цената на двайсетгодишен мир. Ще се противопоставите ли на собствения си крал за това? Това е, което той искаше. А ние просто сме негови смирени слуги и можем само да се съобразяваме с кралската му воля.