Съфолк затърка очи от отчаяние. Усещаше вкуса на вино в устата си, макар да не беше близвал повече от година.
— Това е лудост. Ще ме принудиш да им дам четвърт от земята ни във Франция.
— Мислиш ли, че ми харесва, Уилям? — попита го Дери ядно. — Като че ли не се потя от месеци върху това как да открия по-добър начин? Кралят каза: „Донеси ми мир, Дери“ — е, това е. Това е единственото, дето ще го спечели — повярвай, ако имаше друг начин, досега щях да съм го открил. Ако той можеше да използва меча на баща си — божичко, дори само да можеше да го повдигне, — нямаше да водя този разговор с теб. Двамата щяхме пак да сме там навън, роговете да тръбят, а французите да си плюят на петите. Щом не може да го направи — а той не може, Уилям, виждал си го, — то тогава това е единственият път към мира. Ще му намерим и съпруга, за да скрием останалото.
— Казал ли си го на краля? — попита Съфолк, макар вече да знаеше отговора.
— Ако бях, той би се съгласил, нали? — с горчивина рече Дери. — „Ти знаеш най-добре, Дери“, „Щом смяташ така, Дери“. Знаеш как говори. Мога да го накарам да каже „да“ на всичко. Проблемът е, че всеки може. Толкова е слабохарактерен, Уилям. Можем само да му намерим жена, да бъдем търпеливи и да се надяваме на син със силен характер — той видя скептичното изражение на Съфолк и изсумтя. — При Едуард сработи, нали така? Чукът на проклетите му шотландци пръкна слабоволев син, но пък внукът му? Де да бях познавал друг такъв крал. Всъщност познавах такъв крал, да. Познавах Хари. Познавах лъва на Аженкур и сигурно това е всичко, на което човек може да се надява за един човешки живот. Но докато чакаме истински монарх, трябва да постигнем примирие. Голобрадото момче не ще да приеме нищо друго.
— Виждал ли си някога портрет на тази принцеса? — попита Съфолк, вперил поглед в далечината.
Дери се изсмя укорително.
— На Маргарет ли? Харесват ти младичките, нали? Пък си женен мъж, Уилям Пул! Какво значение има как изглежда тя? Почти на четиринайсет е и е девица; това е всичко, което има значение. Дори да беше цялата обсипана с брадавици и бенки, нашият Хенри би казал само: „Щом смяташ, че трябва, Дери“, и това си е самата истина.
Дери застана до рамото на Съфолк и забеляза как по-старият мъж се бе превил повече, отколкото беше при влизането си.
— Във Франция те познават, Уилям. Познават баща ти и брат ти — и знаят, че семейството ти има голям принос. Ще се вслушат в думите ти, ако ти им направиш предложението. Ще си запазим все пак севера и цялата брегова ивица. Все още ще имаме Кале и Нормандия, Пикардия и Бретан — целия път до Париж. Ако можехме да задържим всичко това, а също и Мен и Анжу, бих вдигнал знамената и бих тръгнал на поход с теб.
— Трябва да чуя това от устата на краля, преди да се върна обратно — рече Съфолк и го изгледа с посърнал поглед.
Дери извърна очи от неудобство.
— Хубаво де, Уилям. Разбирам те. Но знаеш ли… Не, добре. Ще го откриеш в параклиса. Може би можеш да прекъснеш молитвите му, не знам. Той ще се съгласи с мен, Уилям. По дяволите, той винаги се съгласява.
Двамата мъже тръгнаха в тъмното през замръзналата хрущяща под краката им трева към уиндзорския параклис, посветен на Благословената дева, Едуард Изповедника и св. Георги. На звездната светлина с дъх, който образуваше облачета пред устата му, Дери кимна на пазачите на външната врата и те влязоха в осветеното от свещи помещение, където беше не по-малко студено от нощта навън.
На пръв поглед параклисът изглеждаше празен, макар Съфолк да усети, а после и улови с погледа си мъжете, които стояха сред статуите. В тъмните си роби те бяха почти незабележими, докато не се раздвижиха. В тишината проехтяха стъпки върху каменния под и пазачите, с лица, изопнати от тежката отговорност, тръгнаха към двамата мъже. На два пъти Дери трябваше да изчаква, докато го познаят, след което накрая успя да си пробие път към самотната фигура, която се молеше.
Мястото на монарха беше почти изцяло оградено от резбовано и позлатено дърво, едва осветено от лампите, които висяха високо горе. Хенри беше коленичил там с ръце, изпънати пред тялото, в стегната, застинала поза. Очите му бяха затворени и Дери тихичко въздъхна. Известно време двамата със Съфолк просто стояха и чакаха, взирайки се във вдигнатото нагоре лице на момче, позлатено от светлината на тъмния фон. Кралят приличаше на ангел, но и на двамата им се късаше сърцето, като го гледаха колко млад изглежда, колко крехък. Говореше се, че раждането му било голямо изпитание за майка му, французойката. Късмет извадила, че оцеляла, а момченцето се родило посиняло и задушено. След още девет месеца баща му, Хенри V, бе мъртъв, изтръгнат от живота от една най-обикновена болест, след като бе оцелявал във войните, които беше водил. Имаше хора, които твърдяха, че бе благословия за войнолюбивия крал да не види сина си пораснал.