В сумрака Дери и Съфолк се гледаха мълчаливо, споделяйки едно и също чувство на загуба. Дери се приведе напред.
— Още часове ще трае — прошепна в ухото на Съфолк. — Трябва да го прекъснеш, иначе ще стоим до утре сутрин.
Съфолк реагира, като прочисти гърлото си; звукът прозвуча по-силно от очакваното в ехтящата тишина. Очите на краля премигаха и се отвориха, сякаш той се връщаше от някое много далечно място. Хенри бавно обърна глава и се вгледа в двамата, застанали пред него. Премигна пак, после им се усмихна, прекръсти се и промърмори една последна молитва, преди да се изправи на крака, изтръпнали от часове неподвижност.
Съфолк гледаше как неговият крал се бори с резето, което отваряше достъпа до мястото на монарха, преди той да слезе и да се приближи към тях.
Двамата мъже паднаха на колене, а ставите на Съфолк шумно протестираха. Хенри се засмя над сведените им глави.
— Сърцето ми се изпълва с радост да ви видя, лорд Съфолк. Елате, станете. Подът е твърде студен за възрастни мъже. Убеден съм в това. Чувам как камериерката ми се оплаква, макар да не знае, че съм там. А тя е по-млада от вас, мисля. Ставайте и двамата, преди да сте хванали настинка.
Дери се изправи и едновременно с това отвори лампата, която носеше, пръскайки светлина из параклиса. Кралят бе облечен в най-обикновени дрехи от тъмна вълна и затъпени кожени обувки като всеки човек от простолюдието. Не носеше злато и с тази физиономия на момче, лесно би могъл да бъде чирак в някой занаят, който не изисква твърде много сила.
Съфолк изучаваше лицето му, за да открие макар и следа от баща му, но очите му бяха невинни, а осанката крехка, без видима прилика с мощта, типична за рода им. Съфолк за малко да не забележи превръзките по ръцете на Хенри. Погледът му се втренчи в тях и кралят вдигна ръце на светлината с изчервено лице.
— Упражненията с меча, лорд Съфолк. Старият Марсден каза, че ще заздравеят, но те кървят ли, кървят. За миг си помислих… — той се въздържа навреме, като се потупа с превързания пръст по устата. — Не, не сте дошли от Франция, за да гледате ръцете ми, нали?
— Не, Ваше Величество — тихо отвърна Съфолк. — Можете ли да ми отделите момент? Разговаряхме с мастър Бруър2 за бъдещето.
— Никаква бира от Дери — рече Хенри, — единственият мастър Бруър без бира.
Това беше стара шега, но двамата мъже угоднически се разсмяха. Хенри засия в усмивка.
— Честно казано, аз не мога да мръдна от това място. Позволено ми е да спирам на всеки час, за да пия вода или да ида по нужда, но после пак трябва да се върна към молитвите. Кардинал Бофорт ми издаде тайната и тежестта не е твърде голяма.
— Каква тайна, Ваша Светлост?
— Че французите не могат да дойдат, докато кралят се моли, лорд Съфолк! С ръцете си, макар и превързани, аз задържам настъплението им. Не е ли чудесно това?
Съфолк бавно вдиша и издиша, безмълвно проклинайки прачичото на младия мъж за глупостта му. Безпредметно беше да карат Хенри да си губи нощите по този начин, макар че може би правеше нещата по-лесни за тези около него. Някъде наблизо сигурно спеше кардинал Бофорт и Съфолк реши да го събуди и да го накара да се присъедини към момчето. В крайна сметка молитвите на един крал можеха да се подсилят единствено от тези на един кардинал.
Дери слушаше внимателно и изчакваше, за да заговори.
— Ще разчистя тук от хора, лорд Съфолк. Ваша Светлост, с ваше разрешение? Това е личен въпрос, по-добре да няма други слушатели.
Хенри направи с ръка знак, че разрешава, докато Съфолк се усмихна на официалния му тон. При цялата си горчивина и възмущение Дери беше предпазлив в присъствието на краля. В параклиса нямаше да се чуят богохулни думи, не и от него.
Кралят сякаш не забелязваше неколцината мъже, които Дери изведе навън в мразовитата нощ. Съфолк беше достатъчно циничен, за да предположи, че един или двама са останали в най-тъмните ъгли, но Дери познаваше хората си, а търпението на Хенри вече се изчерпваше, погледът му се връщаше все към мястото за молитва.