— От онова, дето лежи в Средбамбуково тресавище, изпълзяват всички твари. Вади ръка, вади крак, вади език, рог и расте. Мъничка амеба може би. После пък надута жаба, сякаш ще се пръсне! Да! — Кокалчетата на пръстите му пукат. — А после се изправя на подутите си лапи и — човек! Туй нещо е център на сътворението! Туй е Средбамбуковата мама, от която сме произлезли всички преди десет хиляди години. Вервайте ми!
— Преди десет хиляди години! — шепне баба Карамфил.
— Тя е стара! Вижте я само! Вече хич не се тревожи. Не е вчерашна. Виси си като свинско в мас. Има очи да вижда, ама не мига с тях, не ги върти, нали? Не! Не е вчерашна тя. Знае, че сме тръгнали от нея и ще идем пак при нея.
— Какъв цвят са й очите?
— Сиви.
— Не, зелени!
— Ами косата? Кафява!
— Черна!
— Червена!
— Не, сива!
После Чарли излага, без да бърза, своето мнение. Някои вечери повтаря едно и също, други — нещо друго. Няма значение. Когато повтаряш едно и също вечер след вечер насред лятото, то всеки път изглежда различно. Щурчетата го променят. Жабите също. И нещото в буркана.
— Ами ако някой старец е отишъл в блатата, а може пък да е някое хлапе, което се е изгубило и се скита там години наред, броди по пътеки и из влажни дерета, кожата му става бледа, измръзва и се сбръчква. Останало без слънце, смалявало се все повече и повече, докато не паднало в някоя кална дупка и останало като… като някаква твар, като червей или нещо там. Че кой знае, може пък дори да е някой познат! Някой, с когото навремето сме разменяли по някоя дума. Кой знае…
От женския ъгъл се чу съскане. Една жена се изправи; черните й очи блестяха, думите излизаха със запъване от устата й.
— Всяка година в блатата тичат сума ти голи деца — рече госпожа Тридън. — Тичат, тичат и не се връщат. Аз самата едва не се загубих там. Аз… така изгубих малкия си син — Фоли. Ти… не, нямаш предвид това!!!
Всички затаиха дъх, напрежението нарасна. Ъгълчета на устни се отпуснаха. Глави като целини се обърнаха на шии като стебла, очите прочетоха ужаса и надеждата й. Опъната като жица, госпожа Тридън се подпираше на стената с изправени пръсти.
— Детенцето ми — прошепна тя. — Детенцето ми. Моят Фоли. Фоли! Фоли, ти ли си? Фоли! Фоли, кажи ми, миличък, кажи, че си ТИ!
Всички се обърнаха към буркана, затаили дъх.
Нещото вътре продължаваше мълчаливо да се взира в множеството. И дълбоко в здравите тела потече сокът на страха, подобно на струйка вода от пролетно топене; и не след дълго решителното им спокойствие, вяра и смирение бяха заръфани и оглозгани от този сок, за да бъдат отнесени от бурен поток! Някой изкрещя.
— То помръдна!
— Не, не е. Очите ти въртят номера!
— Ей Богу, кълна се! — викна Джък. — Видях го как мърда, точно като мъртво котенце!
— Хайде стига и ти. Мъртво е от много, много време. Може би още преди да си се родил!
— Направи ми знак! — изкрещя госпожа Тридън. — Това е моят Фоли! Това там е детенцето ми! На три годинки беше! Детенцето ми, дето се изгуби в блатото!
Избухна в ридания.
— Хайде, госпожо Тридън. Хайде, успокойте се. Спокойно, овладейте се. Че как това може да е детето ви. Спокойно, спокойно.
Една от жените я прегърна и скоро риданията и треперенето преминаха в нервно пресекливо дишане и бърз трепет на уплашени устни, досущ като пърхане на пеперуда.
Когато всички отново се успокоиха, баба Карамфил докосна увехналото розово цвете в дългата си до раменете сива коса, засмука лулата си и заговори, без да я вади от уста, като поклащаше глава. Косата й затанцува на светлината.
— Всичко това са празни приказки. Сигурно никога няма да разберем какво е това. Или пък дори и да можем, няма да поискаме да разберем. Също като фокусите по панаирите е. Откриеш ли измамата, вече ти е толкова забавно, колкото да гледаш карантиите на умряло псе. Събираме се тук веднъж на всеки десетина дни, говорим си и все има какво да си кажем. Разберем ли що за чудо е това, няма да имаме какво да предъвкваме, това ще ви кажа!
— Е, дявол го взел! — избоботи някой. — Според мен пък това нищо не е!
Том Кармъди.
Стоеше в сянка, както винаги. На верандата. Само очите му гледаха към стаята, почти неразличимите му устни се усмихваха подигравателно. Смехът му опари Чарли като жилото на стършел. Теди го е подкокоросала. Тя беше, опитваше се да убие новия му живот!