Ойс отговори на моя неизречен въпрос с една забележка, която подхвърли на жената във връзка с нейните думи:
— Исках да тръгна с него, ала бях възпрепятстван да дойда в уреченото време и затова щом нахранят коня ми, ще поема по неговите следи. Впрочем, този господин не е приятел на англичаните, тъй че можеш открито да говориш пред него. Ян сам ли потегли на път?
— Да.
— За Кларфонтейн?
— Тъй каза, бас Ойс.
— А не спомена ли кои други ще дойдат?
— Ван Рал, Зинген, Велмар и ван Хорст, без да се броят останалите, които ги придружават.
— Значи ще се съберат всички важни хора. А какво е положението с Фрек оп Зом?
— Получихме вест, че може би и той ще пристигне. Това трябваше специално да ти съобщя.
— Наистина ли? — бързо попита Ойс. — Тогава той ще доведе и човека от когото имаме нужда, за да обезвредим Сикукуни и затова в никакъв случай не бива да пропусна тази среща. Докога ще ме чакат?
— Смятано от днес — четири дни.
— Достатъчно е. Трябва да ти кажа, менер — обърна се Ойс към мен, — че подготвяме решителен удар срещу кафрите. Вярно, че сключихме с тях мир, но Сикукуни е неспокоен и кръвожаден човек. Той не спазва договора ни, напада един след друг преселниците, опустошава страната с ордите си, като при това получава помощ от англичаните, които го снабдяват с оръжия и муниции, без да се замислят, че така укрепват силите на един хищен звяр, а той рано или късно ще се нахвърли върху самите тях. Искаш ли да дойдеш с мен на тази среща? Ще се запознаеш само с истински африканери, а може би и с един вожд на кафрите, който след време сигурно ще стане не по-малко прочут от Сикукуни. Както вече ме осведомиха Сикукуни събирал своите зулуси отвъд планините, за да предприеме голям военен поход срещу бурите.
Тази покана ми беше добре дошла, но все пак се видях принуден да му откажа, понеже трябваше да се съобразявам с болната жена. Ето защо попитах:
— Кога тръгваш?
— Веднага щом се нахраня.
— В такъв случай, за съжаление, не мога да те придружа. Нали обещахме на юфрау Софи лекар, ще трябва да удържим на думата си.
Той нямаше как да не признае правотата на доводите ми и с присъщото за страстните гастрономи удоволствие, се нахвърли върху поднесените ястия, които започнаха да изчезват между блестящите му зъби в такива количества, че ме обхвана страх.
Междувременно отвориха писмото и Митие го прочете. Момичето сигурно не беше имало други учители освен осиновилите го родители. Ето защо бях учуден от способността й да разчете толкова неясно написаното писмо. Юфрау забеляза доброто впечатление, което ми направи девойчето.
— Да — обади се жената, когато четенето свърши, — Митие чете по-хубаво от Ян, а той е с четири години по-голям от нея и при това е адютант на бас Ойс! Научила се е от покойния бур, а той беше много умна глава и можеше и знаеше всичко, което човек трябва да може и да знае. Откакто кафрите го убиха, за мен и за Ян няма и няма да има нито минута покой, докато Сикукуни не бъде наказан.
След като Кес Ойс се нахрани, той стана и взе карабината си.
— Вече тръгвам, юфрау. Ще ти благодаря по-късно, понеже се разбира от само себе си, че ще се върна заедно с Ян. Менер, ние двамата навярно няма нужда да се сбогуваме, защото мисля, че ще те заваря тук!
— Господинът няма да си тръгне толкова бързо — увери го жената с умолителен тон, обръщайки се колкото към мен, толкова и към него. — Върви с Бога, бас Ойс, и дано скоро да ни известиш, че със Сикукуни е свършено!
Тя му подаде ръка, после Митие и аз го изпратихме навън, където той се сбогува и с нас. Девойката остана на двора, а аз се върнах сам в стаята.
Накарах юфрау Софи да ми опише страданието си и стигнах до убеждението, че ставаше въпрос за неправилно лекуван катар, болест, която бе вече опасно напреднала. За щастие в моята малка аптечка се намираше необходимото лечебно средство. Дадох на пациентката си от него и после й наредих да си легне. Но за да стане това тежката жена имаше нужда от чужда помощ и ето защо излязох да повикам Митие. Не я видях на двора. Попитах за нея един от хотентотите, който се задаваше откъм обора и той ми посочи с ръка зад къщата.
— Митие съм там и дават училище на малко деца — отговори той.
— Училище ли? — попитах изненадано.