— Какво? Искаш да се жениш ли?
— Квимбо вземе жена!
Кафърът изрече това уверение с изключително самочувствие и с такова изражение, сякаш очакваше от мен най-голяма похвала.
— Тъй! И коя ще вземеш за жена?
— Квимбо вземе хубав Митие!
Замалко да се изсмея. Значи на Митие й беше писано голямото щастие да стане мадам Квимбо!
— Защо точно Митие? — попитах го аз.
— Митие съм бил добър кога Квимбо паднал от кон. Менер Ойс съм искал разреже Квимбо, но Митие съм се страхувал за Квимбо. Затуй Митие ще станат жена на Квимбо.
— Ами ти каза ли го вече на Митие?
— Не. Квимбо не говорят още с Митие.
— А откъде знаеш, че Митие иска да стане твоя жена?
— Квимбо знаят! Митие много искат стане жена на Квимбо, щото Квимбо съм хубав, добър и съм голям и храбър воин!
Това наистина бяха забележителни качества, наличието на които у Квимбо за съжаление ми се струваше твърде въпросително. Но сърце не ми даде да разбия красивите илюзии на хубавия, добър и храбър жених. Ето защо прекъснах този разговор и закрачих напред толкова енергично, че кафърът трябваше да положи големи усилия да не изостане.
Нагоре долината се стесняваше все повече и повече и свършваше точно там където изворът бликаше от земята. Скоро стигнахме до дясното възвишение, зад което съседната планина се издигаше още по-нависоко, и се заизкачвахме по неговия склон. След известно време съзряхме гората, покрила съседната долина, разпростирайки зеления си килим и наляво и надясно, докъдето ни стигаше погледът.
Докато вървяхме ми се стори тук-там да забелязвам следи по които си личеше, че съвсем наскоро насам бе идвал човек. Наистина това не бяха отделни ясно очертани отпечатъци от стъпки, а да не говорим за непрекъсната лесно видима диря, ала все пак от силно и добре тренирано зрение на едно или друго място не можеха да се изплъзнат някои сигурни белези, оставени в едрозърнестия пясък. Макар че не бе изключено въпросният човек да е от фермата, все пак без да имам някакво особено основание тези следи ми се сториха твърде необикновени. Най-сетне след като стигнахме до изцяло камениста почва, те напълно изчезнаха и понеже нямах никакъв повод да ги търся, аз просто ги зарязах.
Озовахме се в гората.
Тя се състоеше от могъщи представители на жълтото, смрадливото (Olax zlilomica. Б. пр.), желязното дърво както и на асагаи, между чиито стволове дървоподобната папрат промушваше палмообразните си корони. В самия край на гората се виждаха носорожки храсти, сред които се открояваше ярката зеленина на пеларгонията, както и на разновидности от mesembryanthemum u oxalis. Въпреки сушата и еднообразната почва в Капската провинция се среща своеобразна , и богата флора, чиито видове по приблизителна преценка възлизат на около двайсет хиляди. Ако в някои не съвсем лишени от вода местности растителността хване веднъж корен, в следствие на твърде благоприятните климатични условия скоро избуява истинско великолепие от какви ли не видове, което е в най-ярък контраст с безводните голи и пусти райони.
Веднага след навлизането ни в гората бяхме посрещнати от едно семейство «Cercopithecus erythropyga», вид дребни павиани, майстори на смешни и забавни гримаси, на които Квимбо отговори с най-различни развеселяващи физиономии. С боздуган в десницата, стиснал копието в лявата си ръка, кафърът ме следваше така, сякаш се опасяваше, че всеки миг между дърветата може да изскочи и да се нахвърли върху нас някой лъв или слон. За съжаление нямаше защо да се опасяваме от среща с тези животни, понеже от година на година те ставаха все по-редки и също както хипопотама и носорога, се оттегляха все по-далеч на север.
Най-голямото животинско богатство на тази гора изглежда се състоеше в големия брой най-различни видове птици, от които гъмжаха короните на дърветата. Нашето присъствие ни най-малко не ги смущаваше. За мен това бе доказателство, че тук рядко стъпваше човешки крак, а дори в такива случаи хората идваха с миролюбиви намерения.
Бях тръгнал към гората по-скоро с намерението да направя една хубава разходка, отколкото да търся някакъв определен дивеч, но въпреки това постоянно бях готов за стрелба и обръщах внимание и на най-незначителния шум.
Бяхме се скитали вече около час, когато изненадващо и съвсем не толкова далеч от нас, се разнесе изстрел.
— Чува менер? — попита Квимбо, вдигайки показалец с извънредно угрижена физиономия.
Внимателно се заслушах в посоката откъдето долетя гърмежът. Проехтя и втори изстрел.
— О, стрелят пак! Човек стрелят мъртъв човек! Тук съм двама абанту, двама човек, и стрелят друг един мъртъв!