— Глупости! Аз твърдя, че това диво прасе е мое и ще…
— Нищо няма да направиш! Когато из тези географски ширини се срещнат представители на две цивилизовани нации, обикновено се държат по между си по-дружелюбно от теб, сър Гилбърт Грей. Искаш да си вървя. Добре, ще последвам съвета ти, но пътят ми съвпада с твоя, води към мястото където е бил изяден онзи благороден овен. Тук всеки има правото и дори дълга да разбере кой се намира в близката околност и ако някой се опита да му попречи, тогава просто се прибягва до правото на по-силния. Ще ме заведеш ли при твоите спътници или не?
Добрият човечец заби извънредно смутения си поглед в краката ми.
— Не може, сър, никой не бива да узнае, че се намираме тук.
У мен се беше породило вече едно все още смътно подозрение, за което съвсем не мога да кажа, че се разсея от поведението на англичанина. Каква ли работа имаше той тук по тези места, където както добре знаех живееха само шепа холандски бури, настроени подчертано враждебно към англичаните? Струваше ми се невъзможно да е таен агент на английското правителство, защото ми изглеждаше умствено и духовно доста ограничен за подобна мисия. И ако беше такъв какво ли можеше да търси тъкмо тук, в тази гора? Наистина Кес Ойс бе споменал, че зулусите се събирали отвъд планините Ранд и… трябваше да си изясня положението на нещата и затова подхвърлих:
— Сър, кой не бива да го узнава? Само холандците, или и аз като неутрален чужденец?
— Никой!
— Ами ако вече го знам?
— Ти ли? Невъзможно!
— Напротив! Кафри са!
По изражението му веднага разбрах, че догадките ми са правилни, макар че той се опита да се измъкне:
— Кафри ли? Заблуждаваш се, сър! Че къде ли си ги видял?
Квимбо беше привършил работата си и с любопитство изчакваше резултата от разговора ни, който не разбираше. Обърнах се към него:
— Остави животното засега тук! Трябва да придружим този човек.
— Квимбо оставят свиня тук? О, о, менер. Квимбо ядат много хубав свиня, Квимбо ще носят свиня и Митие ще видят, че Квимбо хубав и храбър!
— Ти пак ще й занесеш прасето, само че по-късно, понеже…
Силно шумолене ме накара да се обърна… сър Гилбърт Грей беше използвал случая да се шмугне в храсталака. Сигурно наистина имаше най-сериозни основания да не желае да бъдат разкрити придружителите му, но естествено криво си беше направил сметката. Отказах се веднага да хукна да го гоня. Той можеше да ми избяга само за кратко време. Имаше достатъчно големи крака, за да остави ясно видими за мен следи. Квимбо не можеше да ми бъде полезен в тайното преследване на беглеца и затова след кратко размисляне му разреших да се върне във фермата. Принуден бях да оставя изцяло на него да реши по какъв начин да пренесе своя ловен трофей.
След като поех в посоката накъдето беше избягал англичанинът, аз се натъкнах на такава диря, по-ясна от която не можех и да си пожелая. Несъмнено сър Гилбърт Грей имаше малко опит в придвижването из местности, където те дебнат хиляди какви ли не опасности и изглежда изобщо не се замисляше над това, че мога да използвам отпечатъците от еленските му крака, за да го преследвам.
Отначало изглежда и самият той не е бил наясно накъде да се отправи. Следите му водеха на зиг-заг ту надясно, ту наляво и едва след доста време поеха по права линия. Когато измина не по-малко от половин час, аз се добрах до края на една падина, която представляваше началото на спускаща се надолу долина. В падината имаше извор. С шумно бълбукане той изскачаше между две скали от пясъчник.
Точно там долу при извора седеше сър Гилбърт Грей заедно с четирима кафри, в които по бойното им снаряжение разпознах зулуси. Какво ли търсеха тук, какви ли обстоятелства ги бяха събрали с англичанина? На земята лежаха и други три свободни щита, едно доказателство, че кафрите са седем, а липсващите трима се бяха отдалечили по една или друга причина. Щраусовите пера по един от щитовете, както и осемте малко по-надолу пасящи коня навеждаха на предположението, че имах работа не с най-обикновени кафри.
Англичанинът се беше впуснал в оживен разговор с туземците, но дори и да разбирах езика им, пак нямаше да ми хрумне да подслушвам какво си говореха, защото имах да върша по-важна работа. Тук беше бивакът на кафрите с подозрителния англичанин, а там — фермата, оставена под закрилата само на една девойка! На всичко отгоре от бивака на туземците липсваха трима души, между които бе и най-знатният от тях. Всичко това ми даваше достатъчно основания да се върна колкото ми бе възможно по-бързо.