Върнах се. Щом стигнах до гората се натъкнах на бурите, които се разправяха с англичанина. Той ги молеше да го освободят, но те не можеха да изпълнят желанието му, защото не бе изключено после да издаде и осуети плана им да нападнат кервана с оръжия. Бяха успели да заловят три от зулуските коне и един от тях бе определен за сър Гилбърт Грей. Съобщих им каквото бях научил и Ян незабавно се отправи към жребеца си.
— Аз тръгвам, последвайте ме, господа! — подвикна той и стъпи с крак на стремето.
Хванах го за ръката и го задържах.
— Остани още малко, менер — помолих го. — Нали знаеш, че дори в най-голямата опасност прибързаните действия не водят до нищо добро. Дай на коня си поне половин час почивка, остави го малко да попасе. Ей там минава потокът, където ще може и да се напие с вода. Много е важно състоянието на коня, ако ездачът му иска да стигне надалеч!
— Прав си, менер, но само половин час и нито минута повече, така да бъде! — отвърна той и отведе животното си на водопой.
— Квимбо, заведи и нашите коне до потока!
— Да, менер. Кон трябва пият и пасат, ама Квимбо не заведат два, а три кон!
Освен моя английски жребец и артилерийския кон, кафърът взе и един от зулуските коне. Нямах време да го разпитвам защо постъпва така и огледах останалите две кончета. Те бяха от онази дребна, но изключително издръжлива мозамбикска раса, която кафърските вождове и приближените им обичат да използват, докато войските им са съставени най-вече от пехота. От двете страни на седлото тези животни носеха по две доста големи чувалчета с чукана царевица. Подобна предвидлива мярка осигурява на конете голяма издръжливост, понеже тази храна е винаги под ръка и дава много повече сили, отколкото сухата оскъдна трева, предлагана от тамошната природа.
Все още бях зает с огледа на животните, когато Квимбо се върна и хвана за поводите и другите две кончета.
— Тоз кон също пият!
С тези думи той се отдалечи. Сигурно си беше наумил нещо. Може би гърба на неговото тромаво животно му се виждаше твърде широк и тихомълком бе решил да извърши една изгодна размяна. Нямах нищо против, тъй че си замълчах. Подхвърлих му само следната забележка:
— Квимбо, внимавай с тези чувалчета. В тях има царевица, която е извънредно полезна за конете.
— Царевица? О, о, царевица не получат бури, а менер и Квимбо!
Той тръгна към потока, а аз се присъединих към другите, за да обсъдим положението. Ян се върна. Беше оставил коня си под грижите на кафъра и искаше да чуе решенията ни.
Естествено, ние искахме незабавно да започнем преследването на зулусите, само че бе под въпрос дали конете ни щяха да издържат. Моят жребец беше най-добър и понеже никой не можеше да спре Ян, ние се разбрахме двамата с него да тръгнем напред, а останалите щяха да ни последват, всеки според възможностите си.
Отидох при извора и съобщих решението на Квимбо.
— Квимбо яздят заедно с менер! — заяви той.
— Не бива. Ти трябва да пазиш англичанина.
Той ми обърна гръб и нищо не каза. Когато дойде Ян, за да се метне на коня си, аз последвах примера му и забелязах, че и двете животни бяха запасени с царевица — един знак на голямо внимание от страна на моя добър кафър.
Сбогувахме се с другите бури, които щяха да останат на това място до сутринта. Поверих Квимбо на грижите им и потеглихме на път. Ян мълчаливо яздеше до мен. Беше зает със собствените си мисли и аз не исках да го смущавам. Продължихме около половин час в тръс и тогава зад нас долових конски тропот. Спрях, за да изчакаме ездача. Той се приближи в галоп и едва успя да спре коня си пред мен. Още при първата произнесена дума разпознах Квимбо.
— Менер, о, о, Квимбо вече помислят Квимбо не срещнат менер!
— Но какво те води тук?
Кажи-речи бях предполагал нещо подобно и затова не зададох въпроса си особено строго.
— Квимбо не остават при бури, Квимбо яздят с добър мил менер. Квимбо имат зулуски кон, а имат също и царевица за кон.
— Ами къде остави твоя жребец?
— От дебел-кон болят крака на Квимбо. Квимбо не могат после съберат крака. Дебел кон при бури. Нека и бури болят крака!
Не можах да сдържа смеха си, развеселен от тези «човеколюбиви» схващания на моя слуга.
— Добре, ела! Не мога да те карам тепърва да се връщаш. Продължихме да яздим колкото можехме по-бързо. Квимбо имаше възможност по-добре да обгръща с крака мозамбикското конче и макар да седеше върху почти голия му гръб, все пак яздеше по-умело, отколкото върху тежкия артилерийски кон. Цяла нощ препускахме напред, докато най-сетне започна да се зазорява и животните трябваше на всяка цена малко да си отпочинат. След като ги нахранихме, отново ги възседнахме.