После дойдоха да ме вземат заедно с пленниците, след което се заловихме с претърсването на колите. Бяха петнайсет на брой и всяка една се теглеше от по осем силни волове. Освен вече поостарели пушки в колите имаше големи количества олово, барут и патрони.
Трябваше да дадем почивка на изморените впрегатни животни. Отведоха ги на водопой и ги пуснаха да пасат, а в това време ние се събрахме да решим какво да правим. Според онова, което подслушвахме от англичаните, не изглеждаше разумно да минем през прохода Керс. Керванът трябваше да изкачи планините през прохода Клей. Освен това ни се струваше необходимо в най-скоро време да уведомим отрядите на бурите отвъд планините за коварните планове на враговете и ето защо решихме неколцина от нас да избързат напред и да изпълнят тази задача. Избраха Ян, Ойс и мен, защото Ойс със своя адютант трябваше да поеме командването на бурите, а аз признах най-чистосърдечно, че за мен няма нищо по-омразно от бавната езда в темпото на волска кола.
Незабавно поехме на път. Естествено Квимбо се присъедини към мен. Като награда за храбростта и съобразителността си, той получи една пушка и яздеше подир нас с гордото самочувствие на средновековен оръженосец, който току-що е бил посветен в рицар.
Бях опознал североамериканските Скалисти планини, както и Кордилерите. По своя суров пейзаж и величие проходът Клей напълно можеше да се мери с тях. Яздехме ту нагоре сред високи сякаш устремили се към небето скали, ту се спускахме по стръмни урви и трябва да си призная, че по вина на раната ми това толкова тежко пътуване ме изтощи повече отколкото предполагах.
Достигнахме планинския хребет без да забележим нито един неприятел, но все пак иззад всеки завой бяхме готови да посрещнем вражеско нападение.
— Дали ще се окажем достатъчно силни да обезвредим постовете им?
— Зависи от обстоятелствата — отговори Ойс. — В случая не бива да се взема предвид само числеността на неприятеля, а и особеностите на терена.
— А че тук има неприятели, има — тихо се обади Ян, спря коня си и посочи към някакъв тъмен предмет на земята до една скала, зад която пътеката правеше остър завой. — Почакайте ме! Ще отида на разузнаване.
Той скочи от седлото и се отправи към скалата, за да разгледа въпросния предмет. После предпазливо подаде глава, за да надникне зад ръба на скалата. Един негов жест на изненада ми подсказа, че е забелязал нещо доста необикновено. После Ян ни направи знак да се приближим и тогава разпознахме в предмета зулуска наметка. Несъмнено тук бе стоял човек на пост и в горещите часове я беше захвърлил.
Тясната пътека зад издадената напред скала се разширяваше и между стръмно издигащата се от дясно каменна стена и зейналата от ляво тъмна пропаст образуваше нещо подобно на горната част от предна кула на замък. В средата на това място се бяха настанили дванайсет зулуси. Несъмнено на тях бе поверена охраната на тази стратегически важна позиция, която можеше да бъде защитена дори срещу цяла армия и от този малоброен отряд воини, понеже пътечката и от двете страни правеше остър завой зад скалите, оставяйки място само на един-единствен човек да премине към площадката. Сигурно на всеки от завоите е имало поставена стража, както ясно ни показваше и захвърленото кожено наметало, но навярно на двамата воини им беше доскучало и се бяха присъединили към своите другари да си побъбрят.
Ян отново се метна на седлото.
— Ще препусна напред, ще се врежа между тях и ще стигна до отсрещния завой. Ти — обърна се той към мен, — ще останеш тук, за да не позволиш на нито един от тях да избяга, а менер Ойс и Квимбо ще ме последват!
Аз кимнах, скочих от седлото и взех пушката си в ръка. Въпреки раната можех да си служа с оръжието, защото след като коленичих успях удобно да подпра цевта върху издадената част от скалата. Едва бях заел тази позиция и ето, че тримата мъже пришпориха конете и се втурнаха напред. Ян се вряза сред зулусите и веднага извади неколцина от строя. Ойс спря на няколко метра от тях и стреля два пъти. Храбрият Квимбо последва неговия пример. Моята карабина също изтрещя, не закъсняха и изстрелите на Ян. Няколко удара с приклад довършиха цялата работа. Оказахме се господари на площадката.
Хвърлихме труповете в пропастта, а после продължихме пътя си. След по-малко от час вниманието ни бе привлечено от вик на Квимбо, който не беше позволил да му отнемат удоволствието да язди начело.
— О, о, кой идват! Виждат менер там много мъже?
Действително пред нас изникна един конен отряд. Щом ни забелязаха, хората предпазливо спряха. Ездачът, който бе начело, взе в ръка далекоглед и след малко нададе силен радостен вик и препусна срещу нас, последван и от останалите.