1.
Алесандра остави Батист да кара взетата под наем кола от летището в Марсилия, която бе поръчала предварително. Беше уморена. Двамата току-що бяха прекарали една седмица в Париж след десетмесечен престой в Буркина Фасо. Батист бе провел важна среща с главния редактор и същевременно директор на седмичника, за който работеше. На нея двамата бяха направили равносметка на текущите събития, а Алесандра се бе срещнала с водещи фигури в света на козметиката, отговарящи за три извънредно важни продукта, както и с четирима дизайнери на опаковки. Освен това не бе устояла на изкушението да пообиколи магазините. Вечерите бяха също толкова заети и оживени, колкото дните, а нощите - твърде къси. Батист я бе запознал с приятелите си, повечето от които бяха журналисти. Всички имаха неизчерпаем запас от анекдоти. Разказваха ги с увлечение, а когато и те свършеха, се надпреварваха да споделят невероятни изживени от самите тях случки.
Когато самолетът се приземи на летището в Маринян, стомахът й внезапно се сви и тя изпита необяснима тревога. Така бе при всяко завръщане. Само че този ден болката бе по-силна, по-осезаема.
- Нещо не е наред ли? - попита я Батист и я погали по бузата.
- О, не, не, напротив. Ще ми мине. Прости ми, но откакто почина баща ми, постоянно се боя от срещите с близките ми.
Не лъжеше, но и този път не му разказа какво й бе казала Сафиату преди три месеца в Бобо-Диуласо и не му призна, че всъщност думите на гадателката предизвикваха най-много страх в душата й. Спомни си какво се бе случило точно когато самолетът „А 320“ спусна колесника си и колелата му докоснаха пистата. И си даде сметка, че оттогава не бе успяла да прогони от съзнанието си резкия глас, който монотонно и напевно редеше: „Четирима мъже ще умрат, когато се завърнеш във Франция“. Противно на всякакъв здрав разум, това бе една от причините да отлага на два пъти отпътуването си. Разбира се, тя не вярваше в „магьоснически предсказания“. Но все пак се смути, когато Сафиату й каза ,че сред тях нямало да бъде високият бял мъж, с когото тя, Алесандра, правела туй-онуй“, а че „щели да умрат един възрастен мъж и трима млади“. Бе прибавила, че около тях витаели силни ухания, и бе уточнила, че са „ухания от нейния роден край“. Тогава Алесандра я бе запитала дали познава тези мъже, но Сафиату й бе отговорила простичко: „И четиримата - в твоя край“. Алесандра бе прогонила от съзнанието си случката, както човек прогонва лошите сънища, но тя се връщаше в паметта й всеки път, когато заговореха за завръщане в Солт*, където бе люлката на семейството й, където самата тя бе родена и прекарала детството си и почти целия си досегашен живот.
*Селцето Солт, мястото на действието в романа, наистина съществува и се намира в Прованс, департамент Воклюз. Истинското селце Солт е известно с празниците на лавандулата и много фестивали. Всички останали споменати градове, планини, местности и др. също са с истинските си имена и с истинските им природни характеристики. - Б. пр.
Щяха да пристигнат след час. Току-що бяха пресекли Карпантра. Пейзажът се бе променил. Лозята и градинските насаждения, отделени от високи редици кипариси, бяха отстъпили място на местности с варовикови скали, храсталаци и дъбови гори. Завоите следваха един след друг. Навлязоха в планината Люберон. Батист не говореше. От една страна, бе съсредоточен в шофирането, но от друга, искаше да прояви уважение към мълчанието на Алесандра, защото чувстваше, че е необичайно нервна. Отдаваше го на факта, че се канеше да го представи на семейството си и по този начин да оповести официално тяхната връзка. Той не се боеше от този момент, напротив - чувстваше се щастлив.
Пейзажът увеличаваше магията на прекрасния момент. Батист не познаваше този край на Франция. Занаятът му на репортер го бе отвел в стряскащо количество страни и колкото и да бе парадоксално, той познаваше по-добре от родината си Мексико, Боливия, Китай, Русия и още много, много други държави. На 37 години откриваше Прованс. Бе роден в Страсбург и бе завършил журналистика в Париж. Седмичникът, за който работеше, от седем години го изпращаше да отразява войни в целия свят или да прави разследвания за фирми, чиито седалища най-често се намираха близо до Париж. Един ден, предвид опита му на известен репортер, го бяха изпратили на специална мисия в Буркина Фасо и там се бе запознал с Алесандра. За да не напуска Африка, тъй като по този начин щеше да се отдалечи физически от младата жена, бе постигнал споразумение с вестника си да остане на континента и бе хукнал да пише материали в Toгo, Нигер и в Кот д’Ивоар, където не липсваха горещи точки и актуални теми.