Намери баща си зад волана на ферарито - наслаждаваше се на ръмженето на мотора, чийто шум оглушаваше цялата долина.
- Между другото, как мина мачът? - попита Морган, като се настаняваше до баща си.
Едва бе успял да затвори вратата, и Гарбиани бясно потегли.
- Аматьори! Сган от некадърници! Заслужават само да ги рита човек в задника. Казах ти да ми намериш връзки в областта на културата. Изглежда, че в момента хората обичат театъра и операта и ходят доста по музеи. Сигурно на онези в културата им трябват пари... Борели ми каза, че им били отрязали напълно субсидиите.
- Срещнах се с директора на фестивала в Авиньон и с директора на музикалните празници в Оранж. Зависи с кой политически кръг искаш да се сближиш.
- Не ми пука за политиката! Майната ѝ. Искам просто да гледам хубави жени и да си плакна окото.
- Тогава ти трябва фестивалът в Авиньон. Понякога там идват филмови звезди. Само че ще се отегчаваш до смърт в театъра.
- Ти ходил ли си вече там?!
- Да - отвърна Морган.
Но не каза на баща си, че всеки път, когато Алесандра отиваше на някой спектакъл от фестивала, той я следваше неотлъчно. До миналата година тя не бе изпуснала нито едно представление.
- Доста хора ходят там - поде отново разговора Морган.
И като видя слисаното изражение на бащиното си лице, продължи иронично:
- Ще се разнообразиш след контактите си с футболистите. Вече няма да е нужно да крещиш по трибуните на стадиона.
- И какво ще ми донесе това разнообразие?
- Почит и зачитане от страна на общинските съветници, на избраниците на департамента, на твоя приятел Борели, на областния управител, включително и на министъра на културата, чиято кожа ще спасиш, тъй като вече няма бюджет. Ще си осигуриш и признателността на артистите, пресата, първенците, с една дума - на всички. Ще присъстваш на премиерите. И така нататък. Ти обичаш всички тези неща.
- И колко мангизи ще ми струва тази дреболия?
- Пет милиона евро.
Гарбиани се умълча и не проговори чак до ресторанта.
* * *
Жулиен Арну бе под душа от доста време... Изпитваше нужда да измие тялото си от обилната лепкава пот - резултат от лудориите му с Матилд, а също и мозъка си, задръстен от проблеми, които нямаха разрешение за момента, а на всичкото отгоре бяха затрупвани от нови, които изникваха непрекъснато и не им се виждаше краят. Надяваше се, че Матилд ще го измъкне от безизходицата, в която бе затънал. Тя бе направила всичко по силите си - с характерната си нежност и със сръчност, каквато бе срещал единствено у професионалистките. След като се любиха, му бе направила шварц кафе, каквото умееше да прави само тя и не разкриваше тайната си. После бе отишла на работа, като на тръгване за пореден път го бе посъветвала да се види с психотерапевт.
Бе се запознал с младата жена веднага след развода си. Тя работеше като медицинска сестра в болницата на Карпантра, където бе завел дъщеря си Жустин, след като бе паднала от велосипеда си и бе ударила доста лошо коляното си. Тя й бе оказала първа помощ, а на другия ден, когато Жулиен дойде да вземе забравените рентгенови снимки, за да ги покаже на семейния лекар, Матилд бе дежурна. После всичко стана по възможно най-естествения начин. Матилд харесваше Жулиен, защото се любел добре - поне така казваше тя. Не й бе нужно нищо повече. Не му задаваше никакви въпроси и си живееше своя живот, в който Жулиен на практика нямаше никакво значение. Апартаментът й бе весел като самата нея и съвсем непретенциозен. Там той се чувстваше добре и когато бе на ръба на поредната нервна криза, се случваше да прекарва в него цели дни - като в убежище. В такива случаи казваше на близките си и на служителите във фабриката, че отива в Марсилия.
Матилд бе пълна противоположност на бившата му съпруга Каролин. „Властна жена“ - бе му подхвърлила един ден младата медицинска сестра, като се шегуваше нежно с него. С две думи бе охарактеризирала цялата му драма. Жулиен бе под властта на баща си, на сестра си и по фатално стечение на обстоятелствата си бе намерил жена, която му бе стъпила на врата. Задушаваше се и постоянно носеше в себе си усещане за провал, а откакто Реми, по-големият му брат, почина, започна и да лъже. И го правеше с удоволствие. Когато се случи нещастието, Реми бе на единадесет години. Тогава баща му пренесе върху Жулиен надеждите си, но той не отговори на очакванията му. Цял живот го преследваше една и съща сцена. Бе на шестнадесет години и работеше във фабриката по време на лятната си ваканция, когато Франсис Арну студено заяви пред един от надзирателите, че надеждният човек в семейството е Алесандра. На Жулиен му се бе приискало да изчезне някъде начаса, но го възпря споменът за съсипаното от мъка лице на майка му пред ковчега на Реми. Жулиен никога не бе притежавал нито силата, нито волята да се отърве от този призрачен спомен, който невидимо, но постоянно владееше съзнанието му.