- Но защо, за бога? - питаше се с недоумение тя.
После захвърли с всичка сила възглавницата на другия край на хола.
- Мразя, когато не мога да разбера нещо.
Алесандра си говореше сама на себе си. Бе готова да заплаче. Качи се в стаята си, навлече джинси и туника, обу еспадрили. През прозореца видя, че Салк излиза през входната врата. Слезе стремглаво по стълбите и изтича при Батист.
- Ела да се поразходим. Трябва да се успокоя.
- Какво има? Всичко мина добре, а освен това момчето е много симпатично.
- Не ме притеснява той. Ще ти обясня - каза Алесандра. -Мисля, че положението е сериозно. Имам нужда от съветите ти.
Времето бе прекрасно, а въздухът - вече доста топъл. Двамата стигнаха до края на градината, отвориха портичката и тръгнаха по една обсипана с камъчета пътечка, която се губеше в обрасла с храсти местност - напълно характерно за земите в Южна Франция. Лекият бриз донасяше силно ухание на лавандула, Батист бе прегърнал Алесандра през кръста, а тя се притискаше до него. По бузите й се стичаха сълзи, които младата жена не изтриваше. Бе нагодила крачките си към крачките на Батист и двамата вървяха в синхрон. Той се спря, обхвана раменете й и я притисна до себе си, а после нежно изсуши с устни сълзите й.
- А сега ще ми кажеш какво те мъчи. Мисля, че ще ти подейства добре. Предпочитам да знам някои неща преди срещата с майка ти след малко. Никога не съм те разпитвал при какви обстоятелства е починал баща ти. А скоро след като се запознахме, ти ми каза, че и единият от братята ти е починал. Отпусни се, не си длъжна да спазваш хронологията на събитията, нито пък да следваш някаква логика. Само говори. Ти знаеш всичко за живота ми, а аз не знам дори заглавието на книгата, в която е описан твоят живот. Не съм чел дори първата глава. Прости ми, че съм толкова откровен. Аз съм на „чужд терен“, предстои ми да се запозная със семейството ти. Страхувам се да не проявя несръчност, а преди всичко искам да ти помогна.
- Благодаря - прошепна Алесандра. - Знам това.
Двамата продължиха разходката си ръка за ръка. Алесандра се отправи към дълга отвесна скала и двамата опряха гърбовете си на нея. Известно време съзерцаваха великолепната гледка - небесната синева отразяваше синкаво-лилавите оттенъци на лавандуловите поля.
...Била на седем години, когато някакъв безотговорен некадърен шофьор убил брат й Реми. Никой не видял какво точно се случило, никой не успял да види и колата. Разследването се влачило години наред. Франсис Арну пуснал в ход всичките си връзки и познанства. И въпреки това не открили виновника. Изправен очи в очи пред отчаянието на родителите, един полковник от полицията решил да бъде откровен и споменал за протекция по високите етажи на властта. Франсоаз Арну никога не простила на съпруга си, че не отишъл да вземе навреме сина им, който прекарал следобеда у един приятел. Но точно тогава го задържало събрание във фабриката, което се проточило. Реми помислил, че баща му го е забравил, и решил да се прибере пеша. Франсоаз тръгнала да го пресрещне, но се наложило да остави колата си в началото на селцето, тъй като навалицата била блокирала пътя... Зяпачите стояли като ударени с гръм пред малкото телце, простряно на шосето. Никой не забелязал Франсоаз, която си пробила път през тълпата любопитни. Щом познала сина си, надала страховит вой и припаднала. Реми бил нейният любимец или поне се превърнал в такъв след смъртта си. От този ден нататък тя започнала да изпитва упорита омраза към съпруга си и постоянно го обвинявала, че той е виновен за смъртта на детето им. Поведението й било жестоко, още повече че Франсис бил определил Реми за свой наследник. Като първороден син, според традициите, той трябвало да поеме кормилото на фабриката. При тези обстоятелства Франсис Арну намерил убежище в работата си. Разработил нова линия козметични продукти, а после извършил необходимите проучвания и разширил производството й в Африка, където намерил и клиентела. Това бил просто начин от време на време да се отделя от мястото на трагедията и от ада, в какъвто се бил превърнал бракът му. А Франсоаз често се усамотявала в стаята на момчето си и била единствената, която се осмелявала да влиза там... Днес, 24 години по-късно, тя все още ходела в стаята на Реми. Единствената разлика била в това, че вече не го правела всеки ден. Нито майка им, нито баща им помислили за мъката на Алесандра и Жулиен, които били загубили брат си. Алесандра не могла да забрави погребението на Реми. Майка им не присъствала, защото семейният лекар я натъпкал с толкова успокояващи, че спала почти три денонощия. Алесандра и Жулиен се озовали сами на гробището с баща си. Стояли ужасени и почти обезумели пред зейналата яма на семейната гробница. Гробът бил затрупан от цяла планина бели цветя и Алесандра се задушавала сред тълпата, изпълнила малкото гробище на Солт. Бутали се в нея, без да помислят нито за нейната участ, нито за участта на Жулиен. Като се върнали у дома, двете деца се уединили в едно скривалище в дъното на парка, което Реми бил построил за тримата. Чак късно пред нощта баща им ги намерил там.