Гласът на Алесандра бе глух, а чертите на лицето й се бяха изопнали. Не искаше да плаче, защото сълзите нямаше да помогнат...
- Това е ужасяващо стечение на обстоятелствата - проговори Батист с усилие и потънал в дълбок размисъл, повтори: - Ужасяващо стечение на обстоятелствата.
Разказът на Алесандра се покриваше с онова, което бе чел в пресата. В статиите не се споменаваше нищо за чувствата, свързвали младия ветеринарен лекар и Алесандра. Изводът на журналистите, отразили трагичната случка, бе същият, какъвто той бе направил току-що: ужасяващо стечение на обстоятелствата.
- Диаго ми обясни, че слоновете се разтревожили от вълните, излъчвани от гневния глас на баща ми. За тях това било сигнал за агресия. Някой си присвояваше техния водоизточник. По същия начин биха постъпили, ако срещу тях се бе изправил бивол, лъв или което и да е животно. Повече не видях Диаго. Той почти светкавично замина за Южна Африка -веднага след скромната церемония, организирана в Уагадугу, преди тялото на татко да бъде репатрирано във Франция.
- Как реагира майка ти?
- Дойде да ни посрещне на летището в Марсилия. Придружаваше я кметът на Солт. Когато поставиха пломбирания ковчег в погребалната кола, тя ми направи знак, че иска да остане сама там.
- А Жулиен?
- Не дойде. Аз се качих в колата на кмета, който бе близък приятел на баща ми. Майка ми пожела още един път да остане насаме със смъртта. Не й пукаше какво изживявам. Не каза, че аз съм виновна за трагедията, въпреки че й описах всички обстоятелства по нещастия случай. Тя се рееше в нещастието, съзнанието й неотлъчно потъваше в него и я опиваше така, както алкохолът опива други хора. Сама. Съдбата ставаше все по-жестока. Бе се „опаковала“ в нездраво достойнство и нито за миг не сваляше този своеобразен траур - още от смъртта на Реми... Що се отнася за Жулиен, той смяташе, че аз съм предизвикала трагедията, понеже винаги съм правила всичко на своя глава и съм се мислела за силна и непогрешима.
- Лесно е да се каже! Извини ме, но не съм забелязал това досега - възрази Батист.
- Ето, сега вече знаеш всичко. Държах да продължа делото на баща ми в Буркина Фасо, въпреки че понякога ми е твърде тежко. Но му дължа това. За да почета паметта му, за да бъде горд с дъщеря си. Той щеше да те хареса. Най-жестокото нещо за мен е да понеса факта, че той умря, защото аз го разочаровах.
- Така е виждал той нещата. Ти не си извършила никакво...
- Той си умря разочарован, казвам ти. Не ми разрешиха да видя тялото. Сигурна съм, че лицето му или по-скоро онова, което е останало от него, все още е изразявало гняв. Не знам дали сега се е успокоил и дали някога ще се успокои и точно това ме мъчи най-много.
- Успокоил се е. Сигурен съм в това. Човек е безсилен срещу съдбата си...
- Жак ван Брутен се държа великолепно. Зае се с всички формалности. А щом те приключиха, аз се завърнах във Франция. Бе странно да пътувам в същия самолет, който пренасяше ковчега на баща ми - все едно, че бе допълнителен багаж. Искаш ли да се прибираме?
* * *
Заради скоростта роклята на сини райета, с която бе облечена Жустин, се развяваше на вятъра и разкриваше дългите й загорели крака чак до ханша. А Жустин Арну не се притесняваше ни най-малко. Бе на шестнадесет години и знаеше, че е красива. Че мъжете я желаят. Бе свикнала с внезапния блясък в очите им. Виждаше как погледите им проследяват извивката на тялото й над гъвкавата й талия, когато ги задминаваше по улицата, и усещаше трескавата им възбуда. Злоупотребяваше с това. Но сега, въпреки прекрасния юнски ден, Жустин бе в отвратително настроение. Баща й бе отказал да й даде триста евро джобни пари, под предлог че вече й е дал петстотин преди две седмици. Би могла да поиска сумата и от баба си, но тя пък бе твърде заета с подготовката на празника. Момичето си бе набелязало една рокля в моден бутик в Карпантра и не можеше и дума да става, че няма да си я купи. Искаше да я облече за шестдесетия рожден ден на баба си, но главната й цел бе да вбеси баща си. Той нямаше да се осмели да каже нищо пред гостите. Щеше да изпадне в криза чак след като всички се разотидат. На Жустин изобщо не й пукаше. Много отдавна крясъците и заплахите на баща й не я плашеха.