- След едно тъй дълго отсъствие имаме много неща да си кажем. Влизайте. Оставете си нещата. Ще пием аперитива си в градината. Времето е толкова хубаво...
Батист се изненада, когато видя Розлин, която се суетеше около една красиво наредена маса и трупаше върху нея красиви блюда с леки закуски.
- Вече сте се запознали с Розлин, така че няма да ви я представям...
Франсоаз бе произнесла тези думи със сърдечност, която бе част от характера й, но при все това се усмихваше насмешливо и в очите и проблясваше лека ирония. Очевидно одобряваше Батист.
- Жулиен не е тук тази вечер. Доколкото разбрах, имал някаква важна среща в Марсилия. Жустин ще се появи скоро, поне така се надявам. Тревожа се за това дете. Има приятели, които не ми харесват, а баща й я оставя да прави каквото си иска. Както обикновено. Розлин я е виждала много пъти с едно момче, което, как да ви кажа, е... същински негодник. Поразпитах няколко добре информирани лица. Вече е бил в затвора, а още няма двадесет години. Обясних на Жустин, че като създава проблеми на баща си, ги създава и на мен. Извинете, че разкривам пред вас семейните ни тревоги, Батист, но ще се съгласите, че те са основателни...
- Мамо, реших, че това ще ти хареса - каза Алесандра, като й подаде един пакет, за да прекъсне словоизлиянията й, които така добре познаваше.
Франсоаз Арну разтвори пакета, опакован в дебела амбалажна хартия, и извади кутия от бамбук. Отвори я и видя пълен комплект накити - гердан, обеци и гривна от абаносови перли, инкрустирани със сребро, а между тях се мъдреха керамични мъниста в различни зелени нюанси. Накитите очевидно бяха доста стари и спокойно можеха да намерят място в някой музей. Франсоаз Арну остана за миг с отворена уста пред това великолепие, което нямаше нищо общо със златото, пръстените с диаманти или сапфири, които носеше обикновено.
- Ще трябва да сменя предвидения си за утре тоалет, ако искам да нося тези накити. Искам да ти окажа тази чест, а и да покажа на всички колко успешни са инвестициите ни в Африка. Достатъчно одумваха баща ти, когато се втурна в това начинание... Някои дори стигнаха дотам, че предрекоха края на „Ла Провансал“. Ти ми доказваш, че не са прави, а това ме прави безкрайно щастлива... Благодаря и на двама ви, доставихте ми огромно удоволствие.
Целуна Алесандра, а после се обърна към Батист, когото също целуна.
- Простете ми, че си позволявам тази свобода - каза му тя, - но все пак вие сте част от семейството. Утре ще ви представя на всички като бъдещ зет. Имаш ли някакви възражения, Алесандра?
Алесандра поклати глава. Майка й бързаше, а това не й бе присъщо. Може би интуитивно усещаше, че Батист е стабилен мъж, на който можеше да се разчита. Вероятно около Жулиен имаше някакъв сериозен проблем, а може би и с предприятието нещата не бяха наред ...
- Ще бъдем осемнадесет души. Дъщерята на Розлин и племенницата й ще й помагат за подготовката и посрещането на гостите. След малко ще започнат да редят масите. Радвам се на този празник. А във вашето присъствие, Батист, виждам щастливо предзнаменование. Мога да ви наричам Батист, нали?
- Моля ви, наричайте ме така - отговори Батист, облекчен, че майката на Алесандра го прие толкова лесно.
Франсоаз Арну се бе съгласила да бъде център на вниманието единствено за да покаже пред гостите си колко задружно е семейството - е, поне това, което бе останало от него... Тя си даваше сметка, че дъщеря й носеше цялата фабрика на раменете си. Батист все още не можеше да прецени каква бе ролята на Жулиен, който очевидно не се радваше на особената благосклонност на майка си. А Батист би се заклел, че не се радваше и на доверието й. Алесандра никога не бе засягала този въпрос пред него. Изведнъж атмосферата му се стори твърде потискаща. Е, може и да драматизираше малко нещата. Подобно напрежение имаше във всички семейства, особено когато се набъркваха и финансови интереси.
Беше най-дългият ден на годината, небето бе истински синьо, щастието изглеждаше тъй близко - човек само трябваше да протегне ръка, за да го улови. Алесандра бе ослепителна, изглеждаше спокойна и щастлива. Сипа си сама уиски, а Батист никога не я бе виждал да пие уиски. Започваше да добива впечатление за нещата и внезапно го завладя предчувствие, че се мъти някаква драма.
4.
Колата на Жулиен - голф кабриолет, излетя през широко отворената желязна врата и изчезна от контролните екрани в кабинета на Мариус Гарбиани. Синчето Арну бе на колене, а „Ла Провансал“ приличаше на килнал се настрани кораб. Корабокрушението бе неизбежно. Гарбиани ликуваше. Победата му бе близо. Бе дал няколко дни за размисъл на малкия Арну, преди да го попритисне. Само че Жулиен нямаше да успее да спаси нищо. Защото Гарбиани щеше да докара семейство Арну до фалит, а после да купи предприятието за едно евро - символично, както си му е редът. И така щеше да унищожи потомците на Франсис. Бе поканил Жулиен в седем сутринта, за да сподели закуската си с него и с Морган. Не разбираше защо Морган се бе омел нанякъде след първата си чаша кафе. Щеше да му поиска обяснение по-късно.