- А това далеч не е краят! - добави той.
- Имате още планове?
- Ще говорим отново след месец. Сега е малко рано да ги споделя.
- А в кой сектор?
- Тъкмо ще имаме повод да се видим. А сега, ако позволите и ако нямате още въпроси...
- Бих искал да поговорим и за „Рейсин д’Авиньон“ - отбор, в който сте вложили много пари и чиято дейност следите отблизо. Само че резултатите им през този сезон не бяха на висотата на очакванията ви. Смятате ли да смените треньора?
Изведнъж Мариус Гарбиани стана по-словоохотлив. Футболният клуб на Авиньон бе любимата му играчка. И той като негов собственик можеше да говори за грешките и проблемите на отбора, както и за успехите му. Бе му забавно и се разтоварваше на воля, надувайки главата на Салк. А когато заизрежда футболистите, заприлича на очаровано дете. После внезапно прекъсна тирадата си с едно нетърпящо възражение: „Ще ви изпратя“.
- Оставих си раницата в хола - каза извинително Салк.
Гарбиани повика Орели и я накара да донесе раницата. А после тръгна с журналиста по алеята с дърветата и отиде с него чак до входната врата, където бе паркиран мотоциклетът му. После погледа как ямахата се отдалечава и се замисли. Нещо в това интервю не му харесваше, но пък младежът му бе безкрайно симпатичен. Изтегна се на един шезлонг до басейна. Оная история с корупцията бе приключила. Нямаше как журналистът да се зарови в мъглявината от фирми, създадени от Морган там. „Еко дю Миди“ нямаше на разположение техника и средства, за да направи задълбочено проучване по темата. Местният ежедневник все пак не бе „Уошингтън поуст“, а и Ян Салк не бе журналист от ранга на Боб Удуърд или Карл Бърнстийн*. Махна с ръка, за да прогони мислите си, сякаш отпъждаше нахална муха.
Журналистите от „Уошингтън поуст“ Боб Удуърд и Карл Бърнстийн разследват и разкриват аферата „Уотъргейт“ в САЩ. - Б. пр.
Морган дойде при баща си по бански и скочи в басейна надолу с главата.
Плуваше с огромна енергия, която приличаше на силно раздразнение. Сигурно бе надушил нещо и му се искаше да се поуспокои, преди да изплюе камъчето. Мариус познаваше добре сина си. Вероятно се бе случило нещо твърде сериозно, за да взима подобни предпазни мерки.
- Разтоварваш се, а? - Гарбиани попита сина си през смях.
Не получи отговор. Дори му се стори, че маховете на Морган станаха по-шумни и по-чести. Младият мъж излезе от басейна, поотърси се от водата и се просна на един шезлонг до баща си.
- Проблем ли имаш, синко?
- Да - промърмори Морган, докато се опитваше да успокои дишането си.
- Сериозен ли е ?
Синът кимна.
- Не бързай. Лошите новини могат да поизчакат.
После натисна един бутон от портативната уредба до басейна и Орели се появи начаса.
- Портокалов фреш и уискито ми. Впрочем направо донесете бутилката.
- Прерових раницата му. Намерих там една флашка и проверих съдържанието и. Всъщност, нищо интересно. Все пак се обадих на Матийо от „Еко дю Миди“, който знае паролата на компютъра му. А той намери доста сведения, включително и за „Вантиве“.
- Неприятни?
- Няколко доказателства. Добрал се е до някои елементи от веригата. Наистина има още доста работа, ако иска да намести пъзела и да опише всичко. Е, на практика на този етап не може да използва материалите за статията си, но някъде може да вмъкне онова, което знае за „Вантиве“.
- Ще накарам да спрат статията.
-Не.
- Имаш карт бланш, синко.
Вперил поглед в долината Семанк, Мариус Гарбиани отпи с наслада от любимото си уиски „Лафройг“, а Морган изпи на един дъх портокаловия фреш, облече хавлиения си халат и влезе във вилата.
* * *
Междувременно Жулиен се бе върнал във „Ванс“ и трескаво крачеше из стаята си. Вече бе сигурен, че „кралят на боклука“ ще откупи „Вантиве“ и ако изчакваше, то бе, за да се наслади до насита на отмъщението. Отмъщаваше на бащата чрез сина... Жулиен не се гордееше много със себе си, но в края на краищата кой му бе помогнал? Никой. Утре Алесандра щеше да направи ревизия на счетоводните сметки, поръчките, доставките, производството. А той се чувстваше като малко момче, което очаква наказанието си. Тя щеше да забележи, че счетоводният баланс не съответства напълно с цифрите, които й бе изпратил в Уагадугу, щеше да научи и че Осин Бенмалек, дясната ръка на Франсис Арну, който след смъртта му бе поел ръководството на лабораторията, бе подал оставка преди седем месеца. А също и че по-вечето от доставчиците се бяха оттеглили и че химическите съставки на продуктите бяха взели връх над биологичните.