- Мога да спра климатика и да отворя прозореца, ако искаш да подишаш въздуха на твоя роден Прованс - предложи Батист. - Като че ли не плуваш в собствени води...
Неспособна да проговори, Алесандра кимна в знак на съгласие. Постави ръката си върху ръката на Батист и лекичко я стисна. В колата се промъкна горещ въздух, напоен с много миризми - смесица от зелената свежест на дъбовете, затоплената от слънцето почва и благоуханен букет от лавандула, хвойна, червена мащерка, лавър, розмарин. От време на време към галещия сетивата коктейл се прибавяше и натрапливият аромат на кипарисите. Алесандра затвори очи. Още от най-ранно детство баща й я бе научил да разпознава характерните ухания на всеки растителен вид. С течение на времето обонянието й се разви и изостри, а накрая стана толкова точно и безпогрешно, че тя вече притежаваше качествата на „истински нос“. Само че съдбата бе взела друго решение за нея...
Младата жена потъна с наслада в приспивната песен на щурците от две близки долчинки, които сякаш си говореха нежно помежду си и си разменяха послания. Звуците и уханията я успокояваха и я обвиваха в защитните си вълни. Внезапно миризма на камфор заличи всички други и Алесандра разбра, че са пристигнали. Лавандуловите поля се простираха пред тях в съвършена симетрия и в късния юнски следобед разпръскваха ореол с цвят на индиго - също толкова замайващ и опиващ, колкото и уханието им.
- Е, виждал съм снимки, но действителността е много по-впечатляваща! - възкликна Батист, спря колата встрани от пътя и слезе. Алесандра последва примера му, обиколи колата и го прегърна.
- Щастлива съм, че мястото ти харесва. Притежаваме няколко поля с лавандула. Ще ти ги покажа.
- Уханието е силно, диво, дълбоко, замайващо, обсебващо. Омагьосва, но и освежава. Човек се чувства пречистен само като гледа пейзажа и вдишва въздуха.
Батист не помръдваше от мястото си и не вярваше на очите си. Имаше вид на дете, което вижда за първи път морето. Притисна силно Алесавдра в прегръдките си и я целуна продължително. Тя видя сълзи в очите му, радостни сълзи. Притисна главата си към рамото му. Далечният шум на мощен мотор прекъсна очарованието. Двамата се качиха в колата, но преди да потеглят, изчакаха да ги задмине автомобилът, чийто мотор бяха чули отдалеч - последен модел ферари. Движеше се доста бързо за тази местна магистрала, позната като извънредно опасна.
- Измъкнахме се от неприятности. За щастие пътуваме в наета кола и той изобщо не ме позна - възкликна с облекчение Алесандра. - Това е Мариус Гарбиани. Двамата с татко никак не се разбираха. Ще ти обясня по-късно... дълга история. А и ще ни развали прекрасния следобед.
След доста завои се показа селцето Солт, кацнало на върха на наподобяващи укрепление скали. Червените керемиди на къщите сякаш покриваха лилаво-синята равнина, в която, гледана отвисоко, се редуваха поля с лавандула и огромни правоъгълници изкласили жита. Пътят лъкатушеше между два рида скали, вдясно се извисяваше Мон Ванту.
Алесандра помоли Батист да намали скоростта. Показа му огромно маслиново дърво, чиято сребриста корона закриваше грамадна постройка.
Тя прошепна със заглушен от вълнение глас:
-„ Лa Провансал“ , фабриката за сапун на татко. Не спирай. Жулиен сигурно е там, а не искам да виждам никого от семейството ми до утре. Татко създаде това предприятие. То бе целият му живот и истинското му дете. Не се занимаваше особено с нас и едва когато започнах да работя с него, осъзнах онази страст, която му вдъхваше живот и която той ми предаде...
Алесандра избухна в ридания. Не му бе разказвала как бе умрял баща й. А и Батист никога не бе я питал нищо. Бе добил известна представа за нещата, разлиствайки архивите на вестниците, докато се подготвяше за интервюто си с Алесандра. Така че много добре разбираше защо раната й не бе излекувана. Продължи да кара бавно колата, с очи, вперени в пътя, за момента неспособен да я утеши, защото не знаеше за какво точно трябва да я утешава... Разбираше, че се нуждае от утеха не само за смъртта на баща й преди пет години, но и за нещо по-страшно от нея.
- Завий наляво, поеми по тесния път. Там е - успя да каже на пресекулки Алесандра и се опита да се усмихне. - Малко странен начин да ти пожелая „добре дошъл“ у дома, нали? Отвън къщата не е кой знае каква, но като влезем, ще видиш, че в нея човек се чувства добре - обясни тя, като си изтриваше сълзите с опакото на ръката.
Алесандра слезе от колата, за да отвори високата двукрила входна врата с красиви железни решетки. Къщата приличаше на къщите, които бе забелязал отдалеч. Покривът бе застлан с римски керемиди, а стените - изградени от камък с леко златист оттенък, характерен за този район на Франция. Типичен провансалски дом насред голяма градина, чиято красота се подсилваше от гигантско смокиново дърво и четири палми. Непокорни розови храсти не просто пълзяха, а буйно се катереха чак до покрива на къщата по цялата фасада и я покриваха плътно с яркочервените си цветове. Капаците на прозорците с цвят почти като листата на смокинята бяха широко разтворени.