* * *
Процесията се изкачваше бавно по централната алея. След хладната църква, сега горещината бе направо убийствена. Само шумът от стъпките на тълпата отговаряше на песента на щурците. Франсоаз Арну, подкрепяна от Алесандра и Жустин, вървеше след ковчега, носен от шестима мъже. Отзад вървяха Батист Канаво, Ясмина и Осин Бенмалек, както и други близки на семейството. Зад тях се бяха наредили служителите на „Ла Провансал“, а още по-назад - важните личности - производителите на лавандула, цветя, зехтин, вино, жителите на селото и околностите. Всички присъстваха на трагедията на семейството под съсредоточените погледи на журналистите и облечените в цивилни дрехи полицаи. Навалицата спря и всеки затърси място между гробовете, където да застане. Носачите се изправиха пред зейналата яма. Ковчегът бавно се плъзна надолу, прикрепян от въжетата. Свещеникът каза една молитва, даде последна благословия, а Франсоаз Арну пристъпи напред и хвърли в бездната букетчето, което й бе дал церемониал-майсторът. Жустин последва примера й, но вместо да остане с баба си и леля си, си проби път през навалицата и изчезна тичешком. Алесандра взе ръката на майка си и хвърли червените рози, които носеше. После направи знак на Батист да дойде при нея. Заточи се безкрайната върволица от хора, които изказваха съболезнованията си. Всички бяха дошли да отдадат почит на Жулиен, чийто баща означаваше много за повечето от тях. Мариус Гарбиани подаде ръка на Алесандра, но тя отказа да я поеме. Франсоаз последва примера й, същото направи и Батист. Гарбиани стисна зъби. Обидата бе нанесена публично. Тя означаваше обявяване на война на място, където обстоятелствата налагаха сключване на примирие. Двете жени от рода Арну плачеха. Мариус се изненада от присъствието на Батист Канаво, когото виждаше за първи път. Не очакваше младият мъж да излъчва толкова сила, авторитет и решителност. Усети тези черти на характера му в очите му, докато си разменяха погледи. Морган му бе казал за журналиста само лоши неща, но Гарбиани го оцени положително.
Алесандра съжаляваше, че бе отстъпила пред волята на майка си и бе приела това изтезание. Скоро тя вече не разпознаваше хората, които я прегръщаха, стискаха ръката й или поставяха тежко длан на рамото й. Франсоаз бе настояла за традиционна церемония. Искаше синът й да има погребение, достойно за името, което бе носил. Венци, букети, възглавнички* се трупаха върху гроба и върху съседните гробове. Алесандра се чудеше как майка й успява да стои на краката си. Към тях се приближи някаква жена.
*Различни по форма букети, обсипани с цветя, кръстове, венчета, на които за подложка служи малка възглавничка. - Б. пр.
- Казвам се Матилд. А вие сте майката на Жулиен, нали?
- Да - отвърна изненадана Франсоаз.
- Бях неговата приятелка.
Матилд плачеше. Франсоаз не успя да каже нищо, развълнувана от мъката на тази непозната. Алесандра импулсивно прегърна младата жена, а Матилд й отговори с измъчена усмивка и каза, заеквайки:
- Той бе толкова нещастен! Дано Бог се смили над него и бъде милостив към нас. Бог да ви благослови!
После се поклони и си тръгна. Алесандра я настигна и я задържа.
- Аз съм сестра му. Бих искала да се видим пак.
- Няма смисъл.
- Той има дъщеря...
- Зная. Но тя не подозира за съществуването ми, а и така е по-добре. Направих каквото можах. Страданието на Жулиен бе отдавнашно и много дълбоко. Няма в какво да се упреквате... Той направи своя избор. Нека проявим уважение към избора му, колкото и ужасен да е той.
Тя притисна длани една в друга, поклони се отново на Алесандра и се изгуби измежду струпаните хора пред вратата на гробището, което малко по малко опустяваше. Розлин, Осин и Ясмина застанаха до гроба. Франсоаз се подпираше на ръката на Батист. Не бе проронила и сълза, откакто й съобщиха за смъртта на сина й преди пет дни. Приличаше на кукла, с батерия, чиито отсечени движения бяха в хармония със застиналото изражение на опустошеното й от мъка лице.
- Коя беше тази млада жена? - попита тя Алесандра.
- Приятелката на Жулиен. Нали така се представи и на теб...