* * *
„Епик“ представляваше дискретна постройка, изгубена насред полето. Собственикът й Орелиен дойде да посрещне Алесандра и Батист на обраслата с треволяци пътека, която водеше към дома му. Бе се заселил в този край преди близо петнадесет години и оттогава обикаляше със сърп в ръка и раничка на гръб покрай храсталаците, примесени с варовикови скали, и бродеше неуморно из ливадите. Розмаринът, добре познатата хвойна и нежната мащерка, които растяха на воля из околностите на Банон, чубрицата от околностите на Форкалкие със своята остра миризма и ароматната мащерка, покрила хълмовете на Люберон, го привличаха неудържимо и той постоянно се катереше по стръмните каменисти пътечки, където се осмеляваха да ходят само козите. „Дебненето“ на ароматни треви нямаше тайни за Орелиен, а събраните растения бяха първокласни, защото растяха в диво състояние сред природата.
Ог „Ла Провансал“ се бяха обърнали към него, защото биологично чистите продукти бяха негов приоритет и Орелиен бе безспорният номер едно сред експертите по биокултури.
Алесандра и Батист посетиха тези очарователни места и изпитаха неописуемо щастие. Полските щурци изнасяха своята серенада, въздухът бе напоен с хиляди аромати, лек бриз освежаваше горещия юлски ден. Батист бе включил миниатюрен диктофон и записваше обясненията на Орелиен. Полагаше огромни усилия да не изгуби нито думичка от неговия разказ, но същевременно му се искаше да се наслади до насита на този земен рай. Алесандра забравяше ужаса, в който живееше, откакто се бе завърнала във Франция, и се съживяваше сред тази баня от диви парфюми, които укрепваха тялото и успокояваха духа. Потъваше в корените на растенията, като пиеше живителния сок от сърцевината им. Орелиен обеща да даде половината от урожая си на „Ла Провансал“. Обясни на Батист колко е горд, че допринася за успеха на предприятие, в което даровете на природата се поставяха на пиедестал.
Слънцето хвърляше към земята последните си огнени лъчи, когато Алесандра и Батист се прибраха в „Естамине“. Тази експедиция бе пречистила телата и душите им от тревогите и страховете, изпитани през последните седмици. Тя даде старт и на нов етап в изправянето на крака на „Ла Провансал“. Беше важна за самата Алесандра, за тях двамата и за живота им като двойка. Ходенето пеша ги бе изтощило. Вечеряха набързо и се качиха на горния етаж, за да си легнат. Алесандра, която бе изключила мобилния си телефон, намери съобщение - един от банкерите я канеше на среща в клона на банката в Солт в девет часа на следващия ден.
* * *
- Как така ми отказвате? - повтаряше объркано Алесандра. - Миналата седмица господин Ариг ме увери, че молбата ми за заем ще бъде одобрена! Искам да се срещна с него.
- Съжалявам, госпожице Арну, но директорът ще отсъства три дни - отговори срамежливо съветникът.
- Предполагам, е на семинар? - изсъска Алесандра вън от себе си.
- Не. Отиде в централата ни, в Париж.
- Но в такъв случай бихте могли да се свържете с него!
- Невъзможно.
- Очевидно! - каза иронично Алесандра. Тя не беше наивна и разбираше стратегическите похвати на служителя. - Но защо вие ми съобщавате, че ми е отказан заем? Обикновено господин Ариг се занимава лично с „Ла Провансал“.
- Той замина вчера сутринта, а отговорът пристигна рано следобед. По тази причина прецених, че е добре да се свържа с вас преди неговото завръщане, за да можете да вземете мерки. Напомням ви, че ако отвореният кредит от петдесет и четири хиляди евро не бъде изплатен в рамките на четиридесет и осем часа, ще бъдем принудени да уведомим „Банк дьо Франс“.
Алесандра имаше неприятното усещане, че младият служител срещу нея и декламира урок, в истинността на който и самият той не бе убеден.
- А заместник-директорът е...
- ...в отпуск по болест.
Алесандра стана и излезе от кабинета, без да се занимава повече със събеседника си, и хукна да намери Батист, който я чакаше на терасата на кафене „Тийол“. Завари го да чете спокойно вестници.