- Предприятието е стабилно. А това, което създаде в Буркина Фасо, го укрепи още повече. Няма от какво да се страхуваш.
- По принцип - не, но понякога имам усещането, че аз и близките ми принадлежим към категорията „Скъпо семейство, мразя те“. О, прости ми, не трябваше да споменавам това пред теб!
Алесандра знаеше, че Батист бе изгубил семейството си при самолетна катастрофа в Сент-Одил преди двадесет години. Баща му, майка му и двете му сестрички се връщали в Елзас след престой при баба му по майчина линия във Вилфанш-сюр-Саон. Семейство Кавано се качили на самолета - полет 148 за Страсбург. Денят бил понеделник, 20 януари 1992 година. Както всеки ден Батист гледал новините по телевизията. Те били изцяло посветени на катастрофата на „Еърбъс 320“. Не реагирал, докато не чул да казват: „Страсбург...“ Тогава побързал да отиде у най-добрия си приятел Жереми Стобер. Бащата на Жереми вече бил опитал да научи нещо повече, но напразно. Прекарали цялата вечер пред телевизора, сменяйки канал след канал. Семейство Стобер изключвали неизбежното и успокоявали Батист. Но когато нощните рубрики започнали да разпространяват първите снимки от мястото на катастрофата, Батист разбрал, че цялото му семейство е загинало. Между останките от разбития самолет съзрял кукла и я разпознал. С нея често си играела едната му сестричка. Усетил студени тръпки, които никакъв огън не би могъл да прогони. Господин Стобер заминал за летище Енцхайм в Страсбург, а когато се върнал към три часа сутринта, потвърдил ужасната трагедия...
- Искаш ли кафе?
- Не. Не мърдай, не прави нищо. Искам просто да подремна тук.
- Ами моят десерт?
- Сладоледът е прекалено студен.
- Ама че си!
Двамата станаха и се отправиха към къщата, като се смееха весело. Батист я хвана за ръката и я примъкна в стаята. Алесандра бе оставила мобилния си телефон да се зарежда и пътьом погледна кой я бе търсил. Имаше само съобщение от майка й, която питаше в колко часа ще отиде при нея на другия ден, и още три съобщения от някой си Ян Салк, журналист от „Еко дю Миди“. Искаше спешно среща с госпожица Арну.
- Как ли е научил номера на мобилния ми телефон? - попита тя Батист. - Познаваш ли го?
- Не - отговори Батист и взе телефона от ръцете й, а после го изключи. - Не ми пука кой е Салк.
- И все пак как е научил номера ми? - повтори Алесандра.
- Просто си е свършил работата.
Батист разкопча роклята й, която се плъзна на земята, и коприната нежно изшумоля. За минута-две Алесандра потъна в размисъл и първоначално не реагира, но не след дълго отговори на милувките на мъжа, който я обгръщаше с ръцете си.
2.
- Не, не и не! Отказвам интервюто! И нека най-напред изясним - кой ви даде номера на мобилния ми телефон?
Очевидно Алесандра едва успяваше да запази спокойствие, въпреки че продължаваше да слуша внимателно събеседника си.
- Брат ми ли? Ами в такъв случай защо не интервюирате него? Вижте какво, сега е девет часът сутринта, а денят ми е доста натоварен. Изпратете ми всичко, което вече ми казахте, на електронната поща и когато намеря миг свободно време, ще прочета писмото ви.
После натисна червената слушалка.
- Този тип ми досажда.
- А кой е той? - попита Батист. Беше на терасата, където вече бе наредил масата за закуска.
- Онзи журналист от „Еко дю Миди“. Казва, че пише материал за семействата, които управляват важни за областта предприятия. Жулиен и мама не са искали да отговорят на въпросите му и понеже аз съм главният изпълнителен директор, очевидно е решил да се лепне за мен. Е, ще ти разкажа накратко какво ме попита. А пък онзи малоумник Жулиен му е дал номера на мобилния ми телефон!
Батист сложи ръце върху раменете на Алесандра, а после погали дългите й кестеняви коси.
- За Ян Салк ли става дума? Същият, който вчера ти остави съобщение?
- Да. Но за момента искам да ме оставят на мира. Има кафе, хляб, кифли, портокалов сок. А Розлин ни е донесла и невероятно домашно сладко. Прегърни ме. Този тип направо ме изнерви... Типично за Жулиен... Стоварва всичко върху мен, не поема никаква отговорност, а после разправя, че съм била цербер...
- Знаеш ли какво ще направим? Най-напред ще закусим на спокойствие, после ще отворим електронната поща и ще прочетем писмото на журналиста. Ще потърся в интернет какви статии е писал, а после ще се обадя на Жан Перо - директора на „Еко дю Миди“. Познавам го от петнадесет години. Ще уредя нещата. И отсега нататък аз ще бъда вашият човек за връзки с медиите, госпожо главен изпълнителен директор!